Краят на едно детство - 16

ВЕСЕЛИ И ТЪЖНИ НЕЩА

Докато измина прохода, поп Антония се поотроши върху самара — селото беше на около четири километ­ра от града. Но като отседна в дома, където го бяха повикали да кръщава, каза: „За мъжка рожба — мъж­ко шиле." И не завърши кръщенето, додето не видя агнето, завързано за опашката на Клеопатра.

След кръщенето се сложи богата трапеза и той яде и пи като на чужда сметка.

На стомаха му беше добре, на душата весело. Възседна магарицата, за опашката на която бе завързано бялото мъжко сугаре с черно на челото.

Слънцето така хубаво грееше, магарицата така леко носеше, че на дядо поп се доспа.

Клеопатра беше умно и възпитано животно. Бе из­учила навиците на своя стопанин и когато той задре­меше върху нея, което се случваше нерядко, тя умееше да го крепи и той никога не падаше. Например, ако се наклонеше наляво, тя вдигаше лявото рамо, а сниша­ваше дясното.

Хванал се с двете ръце за самара, той оброни глава на гърди, захърка.

А магарицата си знаеше задълженията и добре ги изпълняваше.

Пачо, Кирил и Синигера се къпеха в „Манастир­ския вир". Те забелязаха заспалия ездач, щом се зада­де иззад каменния мост. Нещо хрумна на Пачо, като видя сугарето, вързано за опашката на магарицата. Той и другарите му бързо се облякоха. И додето поп Антония премина отсам моста, те вече, снишили се в камънака до шосето, го причакваха. Като поотмина, излязоха и тръгнаха след него. Пачо изтича, настигна го, извади джобното си ножче и отряза връвчицата, с която бе завързано агнето. Подържа го, докато мага­рицата отмина, и зави през каменната врата на про­хода. След това го взе на врата си, отнесе го нагоре, пусна го да пасе в храсталака над пътя.

В покрайнината, където свършва проходът, махлен­ски хлапетия играеха на топка. Като видяха връвчица­та да се влачи след опашката па магарицата, те вдиг­наха шумна врява. Поп Антония се събуди, огледа се. Разбра какво е станало и шепнешком прокълна зло­сторника, който му бе отнел спечеленото с труд и ста­рание мъжко сугаре.

Времето беше хубаво. Поп Антония, възседнал Клеопатра, отиваше да обходи имота си край рекичката, на няколко километра от града. Тих прохладен ветрец подухваше и с въздушни пръсти палаво бърникаше ка­то младенец в брадата му, гъделичкаше го, развеселя­ваше го. Гъстата свилена трева радваше погледа. В прозрачния въздух зелените хълмове отдясно изглеж­даха толкова близки, сякаш с ръка да посегнеш — и ще ги докоснеш. Отляво планинските склонове, покрити с гъсти шумаци, весело сияеха от свежест и прясна зе­ленина. Върховете рязко се открояваха на чистото небе. Беше така хубаво, както може да бъде само през ху­бавия месец май. Тревясалият път лъкатушеше между ливади и ниви. Тук-там над полето чучулиги се стрел­ваха като ракети нагоре и с песента си възславяха пре­лестта на възродената природа. Из лъките червенокраки щъркове важно газеха. Не се виждаше поток, но между тревата в долчинката шумеше вода.

Дядо поп пръхтеше от удоволствие и подсещаше магарицата да побърза, като я помушваше с дървения шилец. Искаше му се по-скоро да отиде на имота си. Ще хвърли расото, ще се разтури, ще изстуди под пишурата шишето с ракията и ще се понаслаждава на хладовина от сладостите, които му дава животът, от благодатта, що ражда земята, от богатството си, от всичко, за което може да каже, че е негово.

Свали самара от магарицата, остави го под стряха­та на къщицата, гальовно я попляска по шията, изтри с жъмка сено запотения й гръб, пусна я да пасе в трънето. Съблече расото, разкопча подрасника. Пък и с него му беше топло, та го хвърли и тръгна надолу към гората. Най-обичаше онова място на завоя, откъдето се тръгва за дола. Като наближи, замириса му на мато­чина. Драго му стана от това. Посегна да погали клюм­налите миризливи листа и не можа да се сдържи, въз­кликна: „Ей, каква ми е размирисала, ех, на дядо!".. . И накъса цяло снопче. Разтърка я в шепите си, допря я до носа си, пое дълбоко и въздъхна, ободрен от при­ятната лимонена миризма на стърканата маточина. И като не знаеше какво повече да направи, как още да й се порадва, натърка брадата си.

Вирна глава и тръгна надолу по зеления тунел от млади дървета, гъсто надвиснали над тревясалия път към дола.

Вървеше изпъчен и замислен, бавно пристъпваше, скръстил ръце отзад. Разхождаше се като стопанин, който обхожда своя имот и му се радва, защото е негов и защото времето е хубаво.

Изведнъж от върховете на дърветата се чу гъсто хилядогласно бръмчене. То сякаш се разнесе и пак се събра. Над дядо поп се спусна прозрачна шарена сянка и веднага след нея — златно облаче, което се завъртя около главата му като ореол и сякаш казваше: „Осан­на, осанна!" Поп Антония учуден вдигна глава да види какво е това. Веднага разбра и много се зарадва на хубавия случай: млад пчелен рояк, привлечен от мириз­мата на разтритата маточина, се спусна и се налепи по брадата му.

— Слава тебе, господи — помисли си с благодар­ност дядо поп. Той искаше да види в това не само пе­чалбата от един кошер, а и нещо като знамение за благоприятното отношение на бога, може би за някое добро, направено от него. Но като се опита да си спом­ни какво е извършил напоследък, отказа се да издирва повече и реши, че господ понякога награждава човек за понесени от него щети.

— Това ще е за вчерашната загуба — помисли си, като се сети за агнето.

За да не разсърди пчелите, той запристъпва бавно към мястото, обрасло с маточина, накъса цял букет и тръгна към къщицата. Насипа в шиника набраната ма­точина, разтърка я, за да размирише по-силно. Взе един стрък и с него заобира от брадата си налепилите се пчели и леко, внимателно ги засъбаря в шиника. Като го напълни, покри го с кръга, на който разплескваше погачите, преди да ги пече.

Ликовете на Кирил и Методий в грамадни рамки, обкръжени с венци от рози и майски цветя, бяха вече изнесени пред църквата. Камбаните от трите други черкви тържествено биеха. Това означаваше, че енориашите начело с духовенството и с градските първенци вече потеглят към централния площад, където пред из­дигнатия вчера аналой ще се състои тържеството по отпразнуването на Кирил и Методий. Само от тая църк­ва още не тръгваха. И поповете, и богомолците вече гу­беха търпение. Бе станало нещо, което забавяше шест­вието. Още не излизаха облечените в църковни одежди момчета, които трябваше да носят хоругвите.

— Защо се бавят? — нервничеха някои.

Имаше защо да се бавят вътре. Преди малко в ол­тара стана кървава свада. Коцо след кратка препирня със Синигера при подкрепата на гол Тупанкьо бе из­дърпал от ръцете му църковните одежди и бе ги на­влякъл до половината. Тогава Синигера го ръгна в ко­рема с джобното си ножче. Коцо изрева и се тръшна. Ножчето само с върха си бе пробило малко по-дълбоко от кожата и раната беше малка, но уплахата на Ко­цо — голяма. И много усилия струваше на гол Ту­панкьо, за да ограничи суматохата само в олтара. Той набързо разсъблече ранения, заголи корема му, видя, че не е станало нещо страшно, но все пак течеше кръв и Коцо не можеше да носи хоругвата. Ще не ще, тряб­ваше да облече Синигера, който това и чакаше. Докато го тъкмеше и опасваше, няколко пъти шепнешком спо­мена майка му, но Синигера не обръщаше внимание на тая дреболия, защото бе постигнал целта си: да го ви­дят в църковна одежда начело на шествието.

От църквата до площада много пъти помисли какво ли е станало с Коцо и ту се упрекваше за стореното, ту се страхуваше от последиците, които нямаше да бъдат леки. Но чувството на удовлетвореност от това, че цял град ще го види и запомни, взе връх над всички страхове и укори.

Камбаните продължаваха да бият, кадилниците ди­мяха, поповете бавно пристъпваха и пееха, слънцето припичаше, а площадът вече бе пълен с празнично об­лечени граждани и ученици. Пред това пъстро зрели­ще Синигера съвсем забрави Коцо, когото бе оставил в олтара да пъшка от болка и страх, додето гол Ту­панкьо го превързваше.

След тържеството Синигера намери Кирил и се осведоми за здравословното състояние на Коцо. И съв­сем успокоен, отиде да играе хоро на площада.

Но щом свършиха хората, привечер, пак се замисли. Самичък се упъти към реката.

Дълго разгръща бъзето и буренака на боклучивия насип под голямата върба. Намери един капак от га­зена тенекия. И се поуспокои, като си помисли как учителят ще го разпитва за случката в олтара.

След два дни, когато свърши празничната почивка на учениците, Синигера отиде на училище с чувството, че се е осигурил от изпитания. Можеше без страх да по­срещне ударите от пръчката на учителя. Нека шиба, колкото си ще. Той бе подложил под панталоните на седалищните си части капака от тенекията. А за да не трещи, бе го обвил с парцали.

Кирил отиде в двора на синагогата да си накъса зелени джанки. Из клонищата на най-голямата джанка, откакто бе вързала, винаги по няколко момчета си на­мираха работа. Това всеки ден обирано дърво сякаш постоянно раждаше, та все имаше какво да се бере от него.

Вече преваляше пладне. Позахлади се или по-право, престана да иде от скалите горещ повей като из отво­рена врата на фурна.

— Шевици... тантели... копчета.. . карфици. .. — чу се някъде по улицата откъм църквата познатият глас на бедния продавач галантерист. По два-три пъти на ден минаваше из тия махали. Провлачено, напевно като млад поп скандираше поменика на своите стоки, от конто рядко някоя жена ще купи нещо за няколко стотинки. Кирил престана да бере зелените ситни джан­ки с още невкостенили се костилки. Загледа се натам, откъдето се чуваше гласът. Още няколко пъти се про­викна продавачът, докато се зададе. Висок, слаб, той носеше в ръце два куфара, не много големи, и както изглеждаше, не кой знае колко тежки, за да може да върви добре изправен. Съвсем бавно пристъпваше, це­лият навесен от рамената до под коленете с дантели и шевици различна ширина. През едното и през другото рамо бе преметнал на тясно сгънати като ленти разно­цветни копринени платове, шалове, пешкири, кърпи, за­брадки. Кирил си помисли, че трябва да е беден тоя човек, за да понесе всичката си стока и да я предлага пред всяка порта. И сигурно не е весел животът му.

Тоя път никой не спря продавача да купи нещо от него и той си отмина.

Кирил слезе ог джанката и тръгна към къщи.

Отвъд синагогата по пряката уличка, която иде от касапските дюкяни, се провикна друг продавач, та про­ехтя наблизо и надалече:

Ха месо-о-о-о! Месо-о-о-о! Шейсет пари чере-ко-о-о! . . . Два гроша буто-о-о-о! Саде лой! Само си луко пържи. Ама па месо, бре-е-е-е!

Наскоро след това откъм долния край на улицата се зададе един касапски слуга. Кобилицата на рамото му бе накачена с овчи плешки и бутове. Издутите му колена бяха изполепени от кръпки. Накокорено при­стъпваше бос по уличния прах, вдигаше пушилка подир себе си и в промеждутъците, когато не се провикваше, самодоволно къркореше като наспал се петел. Отпред и отзад на кобилицата месото бе забулено от мухи, които гъмжеха, бръмчеха и кръжеха все около него като млади пчелни рояци, току-що излетели из старите си кошерища..

— Добре си смазал гърлото, та цял град ще те чуе — обади се Дано Коцов, който идеше насреща му.

— Ако не съм пил, не мога да викам.

— Къде хвана тоя кошер?

Разбрал шегата му, слугата отвърна с подобаващо лукавство:

— Рояк пада, дека мирише на хубаво.

— Искаш да кажеш, дека смърди. Колко ще ми взе­меш за тоя бут, дека виси най-отзад?

— Два гроша.

— Ама заедно с наплювците ли?

— Тях придавка ти ги давам.

Тъкмо Дано Коцов откачи бута, зададе се отдолу Петко хлебарят. Той си избра една плешка, намигна на слугата и го попита:

— Да я лепна тая пуздра за дирек, ще виси ли като на пирон, или ще падне?

— То тлъсто месо в такава жега не е хубаво — от­върна слугата.

-- Аз знам кое е хубаво, ама е по-скъпо — намигна отново хлебарят, попипа плешката и попита:

— Ще ми вземеш ли един гологан за нея?

— Малко е.

— Два гологана?

— Дай парите!

Танка бе нещо ядосана. Затова плешката й се видя постала, без дори да я погледне. Грабна я, измахна се, гневно я метна, та я плесна п едната стена на кух­нята, и проклетиса:

— Пуста да остане!

Петко нищо не каза, само се усмихна и седна. Тако­ва отношение на жена му към неговите покупки от тоя род не беше първица в неговия дом.

— Как можа да намериш тоя дръгляш — плесна тя плешката в отсрещната стена. Той само помръдна с мустак и пак нищо не каза.

— Псета да го ядат — запрати Танка месото над вратата.

— Де още веднъж, булке, само една стена остана. Плесни я и там, па мирясай — усмихна се хлебарят.

След като се изсили с плешката и по четвъртата сте­на, Танка я тропна на масата, взе ножа да я реже, но ядосано го хвърли.

— Това и нож не го реже, цяла ще я обиваря — удари я тя п пода, та подскочи.

— Ха така, булке, сипи вода в тенджерата — до­бродушно поглади мустак Петко. — За довечера искам да е увряла.

Сутрин водата в „Манастирския вир" е прозрачна. Като кремък искри кафявото каменно дъно, тук-там на­диплено на обли дебели гънки. В него се оглежда небе­то без ни едно облаче. Тихо и спокойно е там.

Лете в града става горещо. Пладнешкото слънце напича скалите така, че от тях полъхва като от жарава. По улиците рядко ще мине някое босо дете. То бърза, защото под стъпалата му пари от напечения прах.

Лете след пладне в „Манастирския вир" е шумно и весело. Из него пъргаво се гмуркат и гълчат момчета и младежи, дошли да се разхладят от жегата и задухата. Те сами са издигнали от камък и бъзе стената на яза. Неведнъж я е отнасяла реката след пороен дъжд. Но те пак я иззиждаха на същото място, защото най-сгодно е тук за голям вир и не се нарива с пясък полега­тото каменно дъно.

Пачо, Кирил, Цеко и Синигера се връщаха от „Ма­настирския вир". Току-що се бяха изкъпали и приятно им беше да газят в топлия прах иа шосето.

Преди да влязат в града, се отбиха по брега, отря­заха си в бъзака по едно стъбло, издълбаха мушиката и си направиха пръскала. Провериха далекобойността им, като пръскаха по стърчиопашките, накацали тук-там из камънака в реката.

В улицата след прохода отпратиха по няколко струи до стрехите и комините на едноетажните сиромашки къщи и така измериха само приблизително на каква височина може да пращат вода. И затова когато набли­жиха най-високата къща отвъд моста, която беше на два етажа, между тях възникна спор: може ли да пръс­нат до главния водосъбирателен капчук на самата стряха.

— Ще стигне ли дотам?

— Няма.

— Ще стигне.

— Не може.

— Може,

-- Да видим!

— Да видим!

Един от прозорците на втория етаж беше отворен. Седнала пред масичката до него срещу малко огледало, жената на един капитан от пехотния полк се пудреше. Тя беше вече белосала лицето си и оставаше шията и дълбокото й деколте. Изящно хванала с върха на пръ­стите си пухкавата възглавничка на пудриерата, тя и по тях разнасяше въздушен като пара белорозов прах и от време на време го отдухваше. Момчетата се спряха да я погледат. Захласнати в нея, те се възхищаваха от белите й като седеф полегати рамена, от нейната ху­бост. Никой от тях не би помислил да й причини нещо, с което да я огорчи. Те щяха да си отминат, без да опи­тат може ли, или не може да се прати струя до стряха­та. Но в канавката до чешмата зад тях две патици забърникаха и зачапаха с човките си из гъстата тинеста вода. Пръв Синигера се извърна, потопи муцуната на пръскалото си, дръпна буталцето му. Другите го по­следваха и четирите пръскала се насмъркаха с гъста черна вода.

Кирил стигна до капчука. Пачо дори го надхвърли, Цеко едва докара над прозореца. А Синигера — кой знае как му трепна ръката надолу, та измени насока­та на струята и улучи капитаншата право в челото. Струята беше дебеличка, та се разплиска по цялото лице. За да се улучи в тая непредвидена цел, четири­мата нямаха никаква заслуга. То стана без нарочен умисъл от тяхна страна. Но те, като шибнати с кам­шик от афектирания врясък на капитаншата, припнаха надолу. Щом тя се опомни, поизтри набързо лицето си или по-вярно, добре размаза по него разредената тиня. Подаде се до половината от прозореца и заразглежда да открие злосторниците. Те вече завиваха по улицата към катедралата и тя видя как петите им хвърляха след себе си нагоре облачета прах. По тая причина тя възкликна само:

— Ах, вие... — а намери за безполезно да добави „мискини", защото то би отишло на вятъра, след като не виждаше и гърбовете им.

Момичето от предния чин внезапно се обърна назад, защото Синигера го дръпна за плитките — косите му тоя ден бяха уплетени.

Тъкмо тогава учителят обясняваше едно правило по смятане. Той бе достатъчно наблизо. И като се пресег­на, взе сложената на чина ученическа кутия пред мо­мичето и прасна с нея Синигера по главата. Разхвърча­ха се из класната стая молнвчета, писци, боички. Уда­рът не беше силен, но кутията излезе слаба. Парчетата от нея се посипаха наоколо и само едно остана в ръка­та му. Той го изгледа, пък извика Кирил настрана, да­де му един лев и го изпрати да купи нова.

В книжарницата имаше и евтини, и скъпи кутии... Кирил купи тази, която бе най-хубава. Тя струваше осемдесет стотинки. Мислеше, че учителят ще го пох­вали за избора му. Но той въздъхна, като получи оста­тъка от лева, и му пошепна:

— Защо тая бре, Кириле? Много си дал.

— Но толкова ми поиска книжарят.

— Знам, че толкова ти е поискал. Но защо си из­брал най-скъпата?

През целия час учителят беше тъжен. Кирил го на­блюдаваше, забелязваше това и си мислеше, че то е поради скъпо купената кутия.

В края на часа учителят, все така замислен и неве­сел, пак го извика настрана и му каза:

— Ще идеш у дома.

— Там ли? ... — запъна се Кирил. Той знаеше къде живее учителят, но в тоя двор имаше само едно ниско къщенце и покривът му беше обкован с ламаринени ли­стове от газени тенекии. Сега, когато трябваше да раз­бере точно, за да изпълни поръчката, изведнъж му ста­на много неудобно. Как да го запита това ли е негова­та къща? Учителят отгатна смущението, усмихна се тъжно и каза:

— Там де. . . в тенекето — Кирил забеляза как в очите му заигра шеговит блясък — навярно за да при­крие тъгата му.

— Знам — отдъхна си Кирил, доволен, че учителят разбра мисълта му и го избави от затрудненото поло­жение да зададе неудобния въпрос. И зачака по-ната­тъшните обяснения с поглед, изразяващ готовност да из­пълни на часа поръчката.

— Ще идеш — продължи бавно и с глух глас учи­телят, — ще попиташ жена ми идвал ли е лекарят да прегледа сина ми. И ако е идвал, нека ти даде рецеп­тата, отнеси я на аптечката, питай там колко струват лекарствата и ела да ми кажеш какво си направил.

Кирил чак сега разбра, че учителят е бил невесел не поради скъпата кутия. И си помисли, че трябва да е много беден, щом живее в такова тенекиено къщенче. И му стана тъжно за него.

Сутринта раздадоха в училище свидетелствата на учениците.

Всеки по своему завърши учебната година: Кирил мина в първи прогимназиален клас с отличен, Пачо — за трети прогимназиален клас с много добър. Цеко — с добър, Коцо мина едва с тройка. А Синигера пропада­ше за трети път и много се радваше, че догодина ще го учи нов учител, който сигурно няма да го бие толкова.

Момчетата си отиваха заедно. Кирил носеше свиде­телството си навито на руло. А Синигера бе скрил сво­ето в пазвата си. Коцо бе го пъхнал във вътрешния джоб на новото си палто.

Децата, които се връщаха от училище, бяха праз­нично облечени.

Един гражданин, като видя групата момчета, поиска от Кирил свидетелството му да го прочете. Погледна и прочете: „. .. Минава с отличен".. . Върна му го и каза:

— Затова с такава готовност го даваш. А вие, мом­чета — обърна се към Коцо и Синигера, — с колко минавате?

Двамата се ухилиха.

— С колко дал господ — каза Синигера.

— Добре сме — потвърди Коцо.

Майката на Синигера приказваше с други жени пред портата. Като го видя, че наближава заедно с друга­рите си, тя попита:

— Иване мамин, носиш ли ми това, дека проминуваш?

— За какво ми е, мале? — отвърна Синигера. — То­ва беше смисълът на отговора, а той го изрази с една псувня, за да изкаже дръзко пренебрежението си към училищното свидетелство.

— Аз си знаех, че и тая година ще ме изпреядеш като лани — каза майката, разкаяла се, че със своя необмислен въпрос предизвика тоя отговор на сина си. Тя мислеше, че каквото и да е, той ще съумее да се похвали пред съседките й. Но той не сметна за нужно да спестява истината.

Косто Киселия знаеше предварително от учителя, че син му пропада. Бе решил да го даде през есента чирак при един обущар. Но намираше, че само това е недо­статъчно. Трябваше някак по-особено да ознаменува завършъка на неговото образование така, че да се за­помни за дълго. Бе му скроил нещо, което да послужи за пример и страх. Нека се стреснат ония мързеливци, които безсъвестно харчат парите на бащите си, без да учат.

На първо време го взе при себе си на дюкяна.

Из чаршията и на площада бе глухо и тъжно през горещите пладнешки часове. Рядко се мяркаше някой. Бакалите дремеха в дюкяните си, занаятчиите не вди­гаха глава от работа.

Зарзаватчиите също дремеха. Само един от тях, млад и нов продавач в града, беше буден, и то защото гледаше как Пачо, Кирил и Цеко бърникаха из водата в чебъра пред дюкяна му и си играеха с краставиците като с рибета. Той ги подозираше в нечестни намере­ния и зорко ги наблюдаваше. Това го развличаше. Кирил само се любуваше на краставиците и ги гмуркаше към дъното, но друго не мислеше да прави. А Пачо бе намислил нещо.

Зададе се поп Антония. Той бе изкарал своя следо­беден сън и сега отиваше към кафенето. Но нещо му хрумна, като видя пресните чушки, натрупани на серги­ята. Отби се при зарзаватчията и като на шега попита:

— Колко ще ми вземеш за един джеб пипер бе, момче?

Зарзаватчията му каза една цена, която смяташе висока, за да има възможност и да смалява. Но поп Антония не се пазари, плати му и започна да сипва в джоба си, който се напълни чак когато сандъкът се изпразни.

Накрая измаменият зарзаватчия само въздъхна:

— Ама па джеб!...

Поп Антония си отиде, а момчетата останаха да бърникат из чебъра.

На площада издрънка барабанът. Всички се юрнаха натам. Зарзаватчията също се затича и не видя какво стана по-нататък.

Пачо настигна Кирил и Цеко, раздаде им краищата от разкършената на три краставица, а средното парче задържа за себе си.

Което Киселия бърза донякъде, пък нещо се сети, върна се в дюкяна си. След малко излезе с пълен чувал на гръб и отиде при множеството.

Барабанджията завърши четенето и навалицата взе да се разотива. Косто Киселия остави чувала и от него изскокна Синигера гол-голеничък. Той за миг се огле­да наоколо, пък побягна.

— Брей-брей-брей! ... — продължаваха да викат по него. Но това трая малко, защото само за няколко мига той изтича като заек до дюкяна на баща си.

А Дано Коцов, като разбра причината за това зре­лище, каза:

— Аз пък на моя ще му купя трийсет тумбаци, да ги пасе.