Има ден на майката, ден на бащата, ден на детето. А защо няма ден на бабата и дядото? Ами защото техни са всичките дни от детството ми, техен е бил всеки час от деня ми. Представете си: будите се сутринта и поглеждате през заскрежения прозорец навън, а там дядо току-що е направил партина в навалелия през нощта сняг. Отива да купи мекици от стола на ТКЗС-то. Ставам и усещам приятния мирис на пушек и печено месо на жар. Това беше любимата ми закуска-обед. Баба вадеше жар от печката и...

Всеки от нас си е задавал въпроса, защо копнеем по детството, защо е важно за нас да говорим за него, грижливо да пазим спомените, да ги споделяме и като археолози трескаво да търсим нови и нови спомени – следите от изгубената Атлантида, скрити и съхранени от някой друг.

СПОРЕД ГЕОГРАФСКИТЕ СПРАВОЧНИЦИ КОНСТАНТИН Е СЕЛО В СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ. НАМИРА СЕ В ОБЩИНА ЕЛЕНА , ОБЛАСТ ВЕЛИКО ТЪРНОВО, НА ГЛАВНИЯ ПЪТ ОТ ВЕЛИКО ТЪРНОВО КЪМ СЛИВЕН, НА 18 КИЛОМЕТРА ОТ ЕЛЕНА...

КАКВО Е ЗА МЕН...НАДЯВАМ СЕ ДА РАЗБЕРЕТЕ ОТ СЛЕДВАЩАТА СТАТИЯ...

ЗАБЕЛЕЖКА...ЗАГЛАВИЕТО НА СТАТИЯТА Е НАЧАЛОТО НА ХИМНА НА МОЕТО УЧИЛИЩЕ...МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, ЧЕ Е ХИМН И НА КОНСТАНТИН...МОЕТО РОДНО СЕЛО...МУЗИКАТА Е НА КОМПОЗИТОРА БОРИС ИБРИШИМОВ, А ТЕКСТЪТ - НА ДЪЛГОГОДИШНИЯ ДИРЕКТОР НА УЧИЛИЩЕТО ДОНКА КЪДРЕВА...

"СВИДНО КЪТЧЕ КРАЙ БАЛКАНА

ДАР ОТ ОНЯ ГЕНЕРАЛ,

КОЙТО ТУК ВЪВ УТРИН РАННА

ПРЪВ ПОБЕДЕН ФЛАГ РАЗВЯЛ

КОНСТАНТИН, ТИ ОТ ДЕДИТЕ

НАПОЕН СИ С КРЪВ И ПОТ

НА РУСИЯ ОТ ОРЛИТЕ И ОТ НАШИЯ НАРОД..."

Една вещ с душа:))))

Великден е! На нас децата ни е забранено да ходим на черква. А, тя черквата ни до училището и да искаш не може да ходиш, защото има дежурни учители дето гледат, кой ще се появи там, я с баба си, я с майка си и после.... Не можехме да ходим, но камбаненият звън се чуваше из цялото селце. Най-омагьосващото беше, когато гледахме как след черква по главната улица се движеха рой свещички.

Това си спомних и днес когато във вечерната тишина гледах върволицата от запалени свещички пред себе си ...

През зимата се плетеше, сиреч плетяха мама и баба. Трак-трак, под нощната лампа, на която сваляха „шапката", за да е по-светло. Куките и кълбетата седяха в специални сламени кошчета, преждата се точеше като размазания сериал по „Рубин"-а. Насядали на земята, със сестра ми се правим, че плетем с пластмасовите пръчки от конструктора и дори мърморим две-три, лице-опаце, обичам те Изаура...

И след сякаш безброй сериали идваше пролетта. Сливите в двора цъфваха отведнъж, после покриваха калдаръма в бяло. Нарочно правехме „сняг" с клоните, един вид реверанс към отминалата зима, която дори вече не помнехме. И за какво, беше пролет, беше ваканция, беше време за ШИЕНЕ!

Това е моята баба.Тя живее в с. Лозен, обл. Хасково. Баба Доба е родена на 17 февруари 1932 г. в с. Лозен. Тя има две сестри - Дора и Ленка. Баба Дора е на небето, а баба Ленка е жива. Баба Доба се жени за Трифон, от който има две деца - майка ми и вуйчо ми.
Баба ми се грижила за децата си и им помагала в училище.
Майка ми се изучи, а вуйчо ходи на работа.
Аз много обичам моята баба.
Баба Доба навърши 80 години и си изживява старините.

П.П. Админ: Yuoliy, много ти благодарим за статията! 😉

Здравейте, другарчета!

Една кратка статия от мен или по-скоро "преразказ по преживяно" от днес сутринта. Днес едно дете в мен се пробуди, и яхнало вълната на спомените се отнесе нанякъде, напук на грижите, задълженията и тревогите... За първи път от много вереме насам се почувствах някак "като удома си",напук на служебните и домашни ангажименти, които са ме затрупали напоследък. С времето бях забравил какво е да се радва човек на дребните неща и да води простичък живот. Днес един спомен за едно момче от миналото ми върна, макар и за кратко, тези загубени дарове. Приятно четене.

Къщите. Къщите бяха подредени в карета, улиците им бяха граници, хората от твоето каре бяха по-близки, а тия от по-далечните пак бяха съседи, но някак си по-различни. Повечето живееха в къщи, малко съученици обитаваха апартаменти в блокове, някои от тях идваха от някакви квартали познати само по име, квартали, в които човек обикновено попадаше рядко, за да отиде на гости на такъв съученик, например. Къщите имаха дворове, дворовете бяха пълни с дървета и цветя и когато човек минаваше по улицата, можеше и да не види, че всъщност на двора има маса и хората седят на нея и вечерят или просто тихо си приказват. Оградата и дърветата скриваха какво става вътре. Къщите бяха стари - строени някъде през 20-те и 30-те години, с овехтели орнаменти, с паднала тук-таме мазилка, с поизкривени черчевета, покрити с напукана боя...

Дали защото е това време на годината, но напоследък виждам някак по-ясно и малко на забавен кадър. Дървета, стари огради, стари усмивки от опърпани некролози. В такива дни си мисля, ако само успея да уловя връзката, без бутафорни сълзи и патос, без кофите за боклук, в които цял преход ровят пенсионери. Догодина Пулицър, после имение с дракони като на Стивън Кинг...