Прочетох статията на Водолейка за виенския салон и се вдъхнових. Сега аз ще ви разкажа една моя история - от началото на 80-те. За моят град. За нас София беше нещо като Париж и само бяхме чували какви чудеса се случват там, какви книги можеш да намериш по книжарниците, какви неща в ЦУМ и т.н. Виенският салон в София беше много известно заведение, но не съм убеден, че се е казвал така допреди 1989 (дори не знам кога е отворил за първи път врати). Ние поне не го бяхме чували по това време, за което ще говоря, и да ще има и сладкарници.

София далече, но изобщо не бяхме аборигени, а напротив:

* В нашия малък град имахме три кина - лятно кино без покрив, и с прекрасна римска архитектура, събираше 300 души и можеш да си представиш какво беше да гледаме Междузвездни Войни в топлите летни нощи; имахме зимно кино с римски колони, което работеше цяла година, седем дни в седмицата, с по 5 прожекции на ден, за 250 човека, вкл и балкон; имахме видео клуб за 50 човека, който прожектираше филми от видеокасети, също работеше целогодишно;

* Имахме прекрасен театър с римски колони на 4 етажа. Там се намираше градската библиотека с необятни фонотека и книжен каталог, архив с енциклопедии. Театърът беше за концерти и представления и там гледахме много куклени театри - още помня постановката на Пук! Беше по-истинско и от най-Дисни анимационния филм. В театъра имаше много клубове и кръжоци, имаше и зала с видеоигри, винаги пълна с момчета, а понякога и с много въшки, ако някой донесеше заразата. Имахме отделна детска библиотека - пълна с комикси и детски книжки от Соца.

* Имахме 7 училища 3 от които от основно до гимназия. Две основни училища и два големи техникума. Пълни с деца, всяка година. Всяко училище имаше огромни физкултурни салони, библиотека, медицински кабинет и много лаборатории и кръжоци, огромни дворове с какви ли не спортни съоръжения. Три от училищата имаха компютърни зали, и докато едва няколко умни деца изучаваха бейсик и паскал, то мнозинството яко ходехме да играем там на каратека, рали и лунен патрул. Защото беше безплатно, за нас децата. Няма значение, в кое училище ходиш. Всеки пазеше имуществото като свое. Крадци нямаше.

* Имахме огромен стадион за поне 10000 човека и често там гостуваха и футболни величия - аз лично помня контроли с ЦСКА-Москва и Хорсенс от Дания, които местния ни футболен отбор от В-група победи! ЦСКА ги бихме с 4:3, като победния гол падна в продължението! С много ритници и нарушения от наша страна, разбира се, постоянно се чуваше как пада някоя братушка и вика "ой", а в отговор получаваше мощно освиркване и викове - ставай, симулант, нищо ти няма!... Аз съм ходел на много мачове в по-младежките си години, но такава еуфория и толкова много хора на мач не се сещам да съм виждал. Дори на мачове на Левски и ЦСКА. И толкова единни, точно  както през 1994 с националния! Носехме футболистите на ръце, а единият от голмайсторите живееше в съседния апартамент и много се фуках, че го познавам лично и ми е приятел. Имаше концерти на големите български групи, ФСБ пълнеха стадиона до откат, но и Щурците се справяха не по-зле. Имаше големи спектакли като родео и циркове на открито, отново пълно с хора на стадиона! А около него много игрища за тенис, баскетбол и волейбол, зала за борба, огромен басейн и лятна сцена.

* Имахме огромна градска градина, пълна с кестени и други интересни дървета, фонтани и паметници. Тя беше естествено продължение на стадиона и беше пълна с деца, пързалки, люлки, скамейки, много тревни площи и храсти за игра. Много зелена градина, може би с площта на 10 стадиона. И един прекрасен ресторант с дансинг, на който моите родители бяха поверили деня на сватбата си. До стадиона и лятната сцена.

* Най-голямата атракция - никъде в региона нямаше зоопарк като нашия! Построен на края на града, на хълмовете в една пищна дъбова гора, пълна с още живот - катерички, лисици и всякакви там порчета, близо до другият прекрасен голям ресторант с още по-голям дансинг и жива музика (защото и ресторанти и кафета имахме). Но зоопаркът беше уникален - имаше природонаучен музей, пълен с препарирани животни и терариум. Имахме двойки тигри, лъвове, мечки и бизони, освен това имахме и мини хипопотам. Включвам и Ламите и щраусите. Всички "гиганти" си имаха големи клетки и басейни. Скоро даже тигрите и лъвовете се сдобиха с наследници и се напълни с бебета животни. Имахме няколко клетки с различни дребни маймунки, както и голям двор с почти домашни елени и сърни. Отделно лисици, лебеди, норки, нутрии, вълци, диви котки и всякакви пернати. И сигурно забравям нещо. Нито един голям град освен София нямаше подобен зоопарк, с подобни животни. Не знам Пловдив или Бургас, или Варна да имаха зоопаркове с лъвове и тигри, че и хипопотами. Какво стана с тях ли - почти веднага след 1989 бяха изядени от ромите, по време на голямата депресия. Нямаше я вече държавата да се грижи и пази. Всички клетки бяха разкостени за "джилязо", не остана и помен от камък или езерцето. Прекрасната дъбова гора беше изсечена за дърва от същите тези наши съграждани, при това толкова цинично, че и сега стърчат дънерите на височина един метър, защото явно ги е мързяло да се наведат да секат отдолу. Стана огромна еко катастрофа и мястото заприлича на пустиня. Дансингът и ресторанта също не бяха пощадени. Остана само да стои затворен музея. Явно не е бил интересен за разграбване.

* Имаме си и градски вестник, който излиза от 1945 и до днес. Безплатен.

* Дойдохме и на темата: Имахме и сладкарници. Три. Сладкарница "Роза", сладкарница "Малина", и най-обичаната - сладкарница "Захарно Петле". Последната ми легна на сърцето от малко дете. Беше с прекрасни виенски столове от здрава стомана, но боядисани в нежни цветове. Имаше прекрасна виенска люлка в двора, защото сладкарницата имаше малко площадче с плочки и маси и столове за лятото. Вътрешния интериор не приличаше на типичните соц заведения, а беше пълен с цветове и хубави картини. И идва най-прекрасната част - витрината! Пълна със сочни толумбички (у наше село им викахме тиквички), баклава, пандишпани, реване, локуми и халви - това на единия щанд, който залагаше на българо-турските десерти. До него беше щанда с тортите, които децата постоянно гледаха, защото бяха приказни. Имаше такива с по-тежък маслен крем (който аз предпочитам), но не отстъпваха на визия на сегашните сметанови варианти, освен това нямаха палмово масло вътре. Имаше и шоколадови, и шарени торти, и със захарни човечета.

И третия щанд - с пастичките. Сега вече пасти няма, или поне не съм виждал често напоследък. Но тогава - да ядеш пастичка веднъж в седмицата с мама и тати беше празник! Пастички с различни пълнежи, различни кремове, различни цветове, до тях едни хубави големи еклери и разни други пастоподобни и кексоподобни, на които не им знаех и имената. Обичах ги повече от тортите. Всички тези шедьоври се правеха в града. В сладкарниците можеше да се намери истинско еспресо, но нас, децата, подобни глупости не ни блазнеха.

И дойде моя първи учебен ден през 1984. Беше много хубаво на откриването, всички много се забавлявахме. След това родителите ми ме попитаха къде да отидем и аз веднага казах - на Захарно Петле. Но бързо, че ще се напълни и няма да има места. Беше пълно, защото както казах, имаше живот, и работа, и хора, и деца. 10 големи фабрики и предприятия даваха работа на целия град - от инженери до чистачи на домати и пиперки. Та отидохме в "Захарно петле" - беше пълно. Малката ми сестричка си беше в количката, беше и все едно, но аз не се отказвах. Настоявах и чакахме близо час, накрая се освободи една маса. Изядох две или три пасти, пих една студена Кооп-Кола, играх с децата. Родителите ми си намериха и те приятели там. Беше приказно и истинско. Без лица забити в смартфоните, без забързани и стресирани родители, без викове и разправии. Обичах и другите сладкарници, но "Захарно петле" остана завинаги в сърцето ми и го посещавах при всеки удобен момент. Като дете, с или без родителите ми, с приятели и съученици. Като ученик, после и студент, винаги бях верен на петлето. Мисля, че сладкарницата работеше като сладкарница поне до 2005. Но след комунизма тя западаше. Сменяха се се собственици, опитваха да я поддържат, но ставаше все по-трудно, особено в мутренските и виденовите времена, а и след това. Площадчето западна, люлката изчезна. След това май всичко изчезна. Но е добър повод да се обадя на родителите си и да ги питам, дали сладкарницата все пак още съществува. И да я посетя това лято, независимо от пандемията. Това е най-малкото, което мога да направя за "Захарно петле".

Малко думи за соца и моите години като ученик - никога през съзнателния си живот по време на соца не съм усещал някакъв тормоз или чувство на подтисничество. Защото имаше толкова много да се направи и научи, в училище, и след това. Вярно, глупостите за Георги Димитров, портрета на Тодор Живков, помня ги, учех ги, мразех си ги. Ама някой да ме е тормозил, че си пиша Kiss и Iron Maiden на тетрадката - не. Че нося комиксие си Pif  в училище - не. Че ходя в библиотеката да слушам плочи на Куин, Юрая Хийп и Дийп Пърпъл - не! Все пак в библиотеката са, има ги, има грамофони и стая за слушане. Даже ми беше приятно да нося синята, после червената връзка, защото се чувствахме горди от това, и смея да кажа - бяхме щастливи, много щастливи деца. Живоът пълен със здраве и игри.

Едно отклонение - точно Юрая Хийп направиха концерт през 1988 в нашия малък град, което беше шок и за най-консервативните ни граждани. Защото световно известна група направи концерт в град с 20000 жители. И няма нужда казвам колко пълно с народ беше. Цената май беше 5 лева. По морето плащахме по толкова да гледаме НЛО. Те тогава Хийп направиха цяло турне в България, защото видяха какво чудо е българската публика, чакала ги 20 години да дойдат. И Юрая Хийп не се поколебаха след концерта си в София да посетят още 20 и повече града. Те вече бяха отдавна в залеза си, но за тях беше като нов ренесанс да направят мега турнета в източна Европа в този период. Самият певец Бърни Шоу през 1998 преди концерта им в НДК каза, че още помни българските тълпи и стотици хиляди зрители от турнето през 1988.

Вероятно мога да пиша още толкова, но е вече след 1 часа през нощта, включително и редакциите ми на граматични грешки. Надявам се разказа за моя малък град да ви е харесал. Може да направя и втора част, защо не? Предпочитам да запазя името в тайна, защото така спомените ми за него остават магически и вечни. И искам така да го запомня.