Мили другарчета, ако се чудите дали синьото слонче беше някакво филмче, веднага ви казвам – не, не е филмче. Това е една моя мъничка играчка от детството. И досега си я пазя в нощното шакфче, защото ми навява толкова мили спомени. Вече съм имала случай да ви разкажа, макар и в коментар, за баба Мика и дядо Пешо – майката и бащата на майка. Те за мен бяха най-добрите баба и дядо на света, които винаги са ме обграждали с изключителна обич, грижа и нежност. В коментара ми за куклата на Диди Христова разказах за това как дядо, който беше шофьор в Сердика и караше сладолед в различни градове на България, понякога ни взимаше и баба и мен със себе си.

Сега, разбира се, няма да повтарям разказа, а ще разкажа един конкретен епизод. Това беше по времето, когато даваха английския сериал „Цитаделата“. Беше някъде в средата на 80-те години. Може да е било през 85 г., между първия и втория сезон на “Седморката на Блейк". Така или иначе, с моите другарчета бяхме твърде малки, за да гледаме такъв сериозен филм, вместо някое деЦко. Но все пак го гледахме, защото в ролята на д-р Дени беше Gareth Thomas – Блейк. Точно в деня, след който беше предвидена първата серия на въпросната „Цитадела“, дядо щеше да вземе мен и баба с него. Затова трябваше да си легна по-рано. Майка и татко винаги държеха на режима ми на лягане – нещо, което много адмирирам и което, както и сега им казвам, ще прилагам и аз един ден към детето си. Е, във въпросната вечер не бях много очарована, че не мога да гледам цялата серия, но поне “изкрънках" да я гледам до момента, в който се появи Блейк. Речено-сторено. И досега си спомням тази сцена – д-р Дени с един черен пудел. И после веднага отидох да си легна.

А на следващия ден потеглихме с баба и дядо и с камиончето (за Пловдив ли, за Кърджали ли, това вече не помня). Тогава се случи заедно с нас да се движи и един колега на дядо с неговия камион – на колегата му викаха Киро Шопа. А с него беше и синът му, известен като шопчЕто (буквата “е" е голяма, защото там е ударението 🙂 ). Това шопчЕ беше един батко, няколко години по-голям от мен и държащ се много мило и кавалерски (по-късно ми беше подарил и една своя книга). Заедно с него търчахме навътре и навън от студените каросерии-фризери на камионите, в които беше сладоледа. Това търчане напред-назад беше голям ужас за баба, която много се страхуваше да не изстина. (Е, не изстинах, де.) И по едно време взех разпалено да обяснявам на шопчЕто, че от доста време насам си търся едно синьо слонче и не мога, и не мога да го намеря. (Този въпрос много ме занимаваше, защото бях обърнала цялата къща в търсене на това животинче.) И когато малко по-късно баба извади нещо от жабката на камиона, видях, че вътре е и въпросното синьо слонче и с триумфален вик го грабнах и хукнах да го покажа и на шопчЕто. Та затова и до днес тази мъничка играчка ми е мила и скъпа. Слагам я и на снимка, макар че е толкова миниатюрна.

П.П. Понеже по-рано бях сложила снимка с баба и дядо само в коментар, сега слагам и нея тук.