"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
Безкрайно детство четиридесет и осма серия „Спускане“
--- сцена триста деветдесет и втора ---
Валерия разтърка очи, протегна се, събори на пода книгата, която беше чела преди да заспи, погледна часовника на масата, който показваше четири без десет и скочи от леглото. Залепи носле на мрежата на прозореца и огледа осветения от яркото следобедно слънце двор, в който властваха благодатна тишина и спокойствие, разнообразени от унасящото гукане на гугутка, някъде иззад гъстата зеленина.
Бззззз-зззз... — кафеникаво насекомо с твърди крила, като люспите на несполучлива пуканка, се завъртя наоколо и се тръшна тежко на мрежата точно пред лицето на момичето. Валерия вдигна ръка и перна насекомото с палец и показалец, като го изстреля надалеч. Постоя още малко загледана и заслушана в покоя отвън и измърмори:
— Уф, че топло...
Тръгна да излиза от стаята, като не пропусна да се огледа в огледалото на стената.
Отвън при чешмата завари Веспасиана и Силвето потънали в отговорно занимание.
— Какво правите бе? — извика им. — Да не сте къпали Миризливка?
Двете момиченца, които мълчаливо сресваха с четки мократа коза, се стреснаха от гласа ѝ.
— Дааа! — отвърнаха радостно. — С шампоан и топла вода... — обясни Силвето. — Сега трябва да стои на топло и да съхне бавно. Гледай каква е хубавица. И вече не мирише.
Валерия се наведе и подуши козата. Сбърчи нос и каза:
— Ъф! Пак мирише!
— Е, ама по-малко от преди — уточни Веспасиана. — И я прекръстихме! — Вече не се казва Миризливка, а Ренета — като шампоана — вдигна пластмасовото шишенце с розовия шампоан детето и го показа на Валерия.
— Ренета! — плесна с ръце девойката и се запревива от смях. — Козата Ренета от Сияйно... Изкъпана и сресана... Ахахахаа...
Козата, която до момента си стоеше кротко и замислено, извърна глава към момичето, нацупи розовата си муцунка, изгледа го пренебрежително с притворени очи в стил Марлене Дитрих и отново зае предишната си поза.
— Баба знае ли за това? — полюбопитства Валерия.
— Дааа — обявиха в един глас децата. — Специално ходи да я прибере по-рано от паша и ни стопли водата.
— Аха! Добре! — огледа се наоколо и се обърна към Веспасиана: — Къде е батко ти, Сианче?
— А, да, щях да забравя — каза Силвето вместо приятелката си, — бате Огнян отиде да играе мач, извикаха го едни момчета от бригадирите, и каза да ти кажем, като се събудиш да вземеш неговото балканче и да слезеш на игрището. Щял да те води някъде на разходка.
Валерия вдигна вежди изненадана:
— Така ли?
— Ъ-хъ — потвърдиха двете момиченца.
— Разходка... — каза замислено девойката и изкриви устни: — Каква ще е тази разходка... Само с едното колело... И какво да си облека?
— Ооо, да, пак щях да забравя — продължи Силвето, — бате Огнян каза да ти кажем да си облечеш анцуг.
Валерия се намръщи:
— Нещо друго да е казал бате ти Огнян, а ти да си забравила?
— Каза! — ухили ѝ се Силвето.
— Какво?
— Да не се мотаеш много, защото нямало да те чака — закиска се детето и допълни: — Щял да заведе на разходка друга мадама.
— Силвееее! — извика Веспасиана. — Не е казвал такова нещо, не си измисляй!
— Добре де, не е казвал... — призна си Силвето.
— Защо лъжеш, Силвия? — сърдито ѝ се сопна сестра ѝ, обърна се и пое обратно към къщата.
--- сцена триста деветдесет и трета ---
Облечена в бяла блузка с къс ръкав, червен анцуг с две бели ленти на крачолите и горнището му завързано на кръста, Валерия надникна в лятната кухня и каза:
— Бабо, аз отивам на игрището, после ще ходим на разходка с Огнян...
— Добре, баба — поклати глава баба Сева, изтръска дългата лъжица в тенджерата с врящата гозба, сложи капака, а лъжицата върху него. — Само да не замръквате извън селото...
— Няма! — обеща момичето.
— И да не забравиш, тази вечер никаква кръчма, тука ще ядете. Готвя нещо специално...
— Добре! Хайде, чао.
— Чао, моето момиче — огледа я бабата. — Я чакай! Виси ти подгъвът на крачола.
— Хийиии! — извика Валерия. — Разпрал се е.
Бабата издърпа едно от чекмедженцата на стария кухненски скрин, извади червено масурче, избра една игла от игленика и каза:
— Седни и си дай крака!
Момичето седна, а баба Сева тури очилата и вдяна иглата. После скъса друг конец и го провеси пред лицето на момичето:
— Лапни кончèто, да не ти зашия акъла, докато шия на тебе?
— Уф, бабооо... — изпълни нареждането Валерия, пускайки конеца да виси от двете страни на устата ѝ. — Като сом с мустаци съм...
— Стой мирно де! — скара ѝ се бабата. — Сом била...
— Бабини деветини... — не спираше да мърмори момичето. — Как ще ми зашиеш акъла?
— Абе то верно, че твоя акъл трудно ще го зашия, че си го изгубила, ама... Нищо де, все пак... — разкикоти се бабата. — Еееех... младост... Еееех... любов...
— Ама стига си приказвала така де! — разсърди се момичето. — И пред Огнян приказваш... Ще си помисли нещо...
— Да си помисли ли? — извика бабата, спря да шие за малко и изгледа внучката си над очилата. — Хихихи! Да си помислел... Че той сякаш не знае!
— Какво да знае? — направи се на ударена Валерия.
— Ми онуй, дето викаш, че щял да си го помисли... — не спираше да се смее бабата, докато сръчно зашиваше подгъва. — Той да не е толкоз глупав!!! То и неговият акъл е на същото дередже, като твоя де — види ми се бая омагьосан... Хихихи... Хубаво е момчето. И добро... И родителите му са много свестни хора...
— Аха! — вдигна високо вежди внучката и поклати глава. — Одобряваш, значи!
— Одобрявам! — съгласи се бабата.
— Е, сега вече съм по-спокойна! — иронично извъртя очи Валерия. — Друго си е да имаш одобрението на баба си.
Бабата промуши още няколко пъти иглата, направи последен бод и скъса конеца.
— Готова си! Бягай, хубавице!
— Благодаря, бабче! — девойката изплю конеца, целуна баба си по бялата глава и хукна навън.
— Еееех... — изтръгна се дълбока въздишка от гърдите на баба Севастия. — Младост, младост... Тъй сладка си и тъй бърже минаваш...
Постоя малко, загледана към вратата, през която изхвърча момичето, избърса очите си в престилката, прибра масурчето и иглата и отново се зае с манджата на печката.
--- сцена триста деветдесет и четвърта ---
С ръце отпуснати край тялото, навел глава, отчаян и съсипан, по алеята се влачеше братовчедът Светлин. Стигна до крушата при чешмата в двора, където Веспасиана и Силвето решеха изкъпаната коза, изкатери се ловко по дървото и седна високо в клоните му.
Двете момиченца спряха работа и вдигнаха глави към момчето.
— Що си такъв омърлушен? — попита братовчедка му Силвето. — Да не са ти свили бурканите с паяци?
Момчето мълчеше, навъсено и сърдито.
Момиченцата се спогледаха и вдигнаха рамене. После пак зяпнаха нагоре.
— Ще ни кажеш ли какво става или просто ще си стоиш там и ще се цупиш? — настоя за повече информация Силвето.
Онзи мълчеше.
— Светльо, кажи ни де — примоли се и Веспасиана. — Нещо много лошо ли е станало, че си такъв?
Момчето постоя още малко горе, пък се смъкна и застана пред момичетата:
— Баба е заколила петела! — каза тихо, подсмръкна и изтри двете кални ивички, образувани по личицето му от сълзите, като ги развлече по бузите си.
Двете момиченца зяпнаха от изненада.
— Твоя петел? — извикаха в един глас.
Момчето кимна с наведена глава.
— Сега го готви — каза тихо и сви юмручета.
Настана тишина, в която се чуваше само шумоленето на лекия ветрец в листата на дърветата и гукането на гугутката.
Двете момиченца и козата Ренета гледаха тъжно хлапака. Той заразказва:
— Беше най-добрият ми ученик... Бях го научил да се качва на оградката пред прозореца на горната стая, дето спяха вашите — погледна Веспасиана, — и да кукурига. Бях го подготвил нарочно, за като дойде брат ми Виктор с мадамата си, да ги буди сутрин и да ги тормози...
— Ах! — извика Веспасиана. — Ти ли си го научил да кукурига под прозореца?
— Аз! — каза гордо момчето.
— Защото татко така му се беше ядосал една сутрин, докато бяха тука... — прихна момичето.
— А да, аз му обясних на петела да не го прави, докато има други хора в стаята, ама той нещо не ме разбра... Иначе беше много схватлив. Изпълняваше всички команди... И идваше с мене из улиците... Ходехме заедно за червеи... Аз ги разкопавах за него и той... — момчето подсмръкна и отново избърса очите си.
— Мен, честно да си призная — започна Веспасиана, — много ме беше страх от тоя петел. Все един наежен, наперен беше, сякаш ще скочи и ще ме накълве...
— И аз не го харесвах — присъедини се към приятелката си Силвето. — Ама все пак ще ми е мъчно за него...
— Аз няма да ям от него. Обещавам! — вдигна ръчичка Веспасиана и даде тържествено обещание. — Все пак не мога да ям някого, когото познавам.
— И аз няма да ям! — обеща и Силвето.
— Баба да си го яде сама, като прави така! — отново сви юмручета момченцето и се закани на баба си. — Няма да ѝ приказвам до края на ваканцията.
— Тя защо така изведнъж реши да го заколи? — полюбопитства Сиана.
— Каза, че ѝ дошло до гуша да се разправя с разбойник като него — обясни Светлин. — Кълвял кокошките и ги разпердушинвал, репчел се на пуяка, скачал на кучето... Голяма работа! — извика сърдито момчето. — Нали това му е работата, да пази Птичия двор!!!
— Е — каза плахо Сиана, — признай, че да пазиш кокошки, не значи да ги разпердушинваш и кълвеш.
— Сигурно са се държали лошо и са си го заслужили — настоя сърдито момчето. — Мене защо никога не ме е кълвал? А? Толкова добре се разбирахме... — подсмръкна отново.
Момиченцата и козата го гледаха тъжно, без да могат да помогнат.
— Сигурно ти е страшно мъчно — каза тихо Силвето, — защото досега не съм те виждала да ревеш.
— Той ми беше другарче...
Тримата въздъхнаха едновременно.
— Искаш ли да посресваш малко Ренета, за да ти мине по-бързо? — предложи Веспасиана и му подаде четката.
— Ренета ли? — удиви се момчето и избърса личицето си в рамото. — Защо ѝ викаш Ренета на Миризливка?
— Вече се казва така — Ренета!
Момчето ги изгледа подред — Веспасиана, братовчедка си и козата и изведнъж се разхили:
— Ама и вие сте едни!!! Ренета! Хахахаа... Добре, дай четката — посегна и взе инструмента от ръцете на Веспасиана. — Я, Ренето, ела да ти оправя прическата, че гледай на какво мязаш...
Момчето се зае да сресва козата, а двете момиченца се сбутаха радостни, че успяха временно да му отвлекат вниманието.
--- сцена триста деветдесет и пета ---
Валерия слезе от синьото балканче, спусна степенката и седна в края на пейките, подредени в няколко реда за зрителите на игрището.
На терена се вихреше сериозна футболна битка между „потниците“ и „фланелките“. Момчетата играеха с такава страст, сякаш се бореха за Националния отбор. Многобройната публика, съставена предимно от бригадирки и местни хлапетии, крещеше и ръкопляскаше с повод и без повод. От време на време запяваше в хор: „Левски шампион шаа-ла-ла-ла-лааа...“ и млъкваше. След това се чуваха ритмични ръкопляскания и: „ЦСКА, ЦСКА, ЦСКА е шампион...“ Тези скандирания служеха само за освежаване на атмосферата, без да бъдат ни най-малко отражение на събитията на терена.
Валерия се загледа в битката на игрището и по-конкретно в действията на Огнян, който в момента владееше топката, проби противниковата защита и стреля дръзко към вратата на съперника. Несполучлив удар. Аут. „Еееее...“
Помощници на играещите връщат топката на вратаря. Той я изпраща в центъра на игрището, противникова атака, всички се връщат в отбрана, скок, глава... Топката е в другия вратар... Вкарва я отново в игра... „Подай!“ „Свободен съм“ „Тука бе!“ „Сам съм, подай!“ „Давай!“ „Вдигни ми!“ „Сега!“ „Мини зад него!“ „Еееееее...“ „Дай напред!“ „Удряй!“ „Гооооооол...“
Фланелките се запрегръщаха.
Огнян се отдели от прегръщащата се групичка, огледа се към публиката и хукна към края на пейките.
— Здрасти! — застана задъхан пред Валерия. — Отдавна ли си тук?
— Сега пристигнах — усмихна му се момичето.
— Взела си балканчето, браво! — посочи момчето.
— Така си поръчал...
— Аха! Ще ме почакаш, нали? Остават пет минути до края... — момчето се обърна и хукна обратно.
— Огняне! — извика след него Валерия.
Той се спря и я погледна.
— Солисти търсят в операта! — провикна се тя.
Огнян се разхили, махна ѝ с ръка и се върна на терена.
Момичето кръстоса крака, подпря лакът на коляното си и брадичка на дланта и усмихната проследи момчето, докато то влизаше в игра.
--- сцена триста деветдесет и шеста ---
Съдийската свирка обяви края на футболния мач. „Фланелките“ се радваха, размахвайки фланелките си, а „потниците“ нацупени се запреобличаха на пейките.
Огнян се отправи към Валерия в компанията на няколко свои съотборника, които го потупваха по рамото и изглежда го хвалеха, защото той се усмихваше изчервен.
— Хайде! Чао! — махна им момчето.
— Утре вечер нали ще играеш пак? — попита едно момче от групичката.
— Сигурно! — обеща Огнян, взе от една пейка горнището на анцуга си и изтривайки се с фланелката си, приближи чакащото го момиче. — Голям мач стана! — усмихна ѝ се той. — Ела да се поизмия малко на чешмата и после ще ходим на разходка... — преметна фланелката и горнището на анцуга на рамото си, вдигна степенката на балканчето и го забута към центъра на селото.
Валерия тръгна до него.
— Какъв е резултатът? — попита.
— Девет на шест за нас! — радостно отвърна момчето.
— Ти вкара ли?
— Три гола и подадох за два.
— Браво бе! Страшен си! — искрено се зарадва момичето. — Как може да си добър във всичко... Направо ти се чудя. И в училище, и в игрите, и въобще във всяко нещо, с което се захванеш... Не съм виждала досега такъв, като тебе...
Развълнуван от похвалата, Огнян се поспря, погледна я и ѝ се усмихна.
— Е, чак толкова...
— Не, не... Аз съвсем сериозно ти говоря — продължи да го хвали девойката. — Страшен беше на терена... Само дето играеш малко.., как да кажа.., някак егоистично, сякаш се фукаш.
— Знам, че не е правилно — заобяснява той, — обаче не мога да се спра. Като набера скорост с топката, виждам как противниковите играчи се отдръпват и ми се отваря път и... Кажи как да подам в този момент! Не мога! Пробил съм, виждам вратата и бам, стрелям. Ако попадне в мрежата — добре, ако не попадне — нищо, следващия път.
Стигнаха чешмата, Огнян пи вода, поизми се, изтри се с фланелката и я помириса:
— Май трябваше да поръчам да ми донесеш чиста. Тази смърди.
— Не смърди — каза момичето. — Къде ще ходим сега?
— На хълма — посочи с глава момчето високия обрасъл с храсти и треви хълм над селото, след който започваше планината. — Нали тази сутрин спомена, че никога не си се качвала там... — Огнян завърза мократа тениска на кормилото на балканчето, облече горнището на анцуга си и надърпа ръкавите му над лактите.
— А колелото за какво ни е? — полюбопитства момичето.
— Ще се спуснем с него от хълма — обяви радостен той.
— Майтапиш се! — извика момичето.
— Напълно съм сериозен! Качвай се, че доста път имаме до горе.
Огнян яхна колелото. Валерия стъпи на багажника и се изправи. Потеглиха през центъра по асфалтовия път, който вървеше първо равно, после при каменната църква започваше да се изкачва нагоре.
— Возил ли си други момичета на балканчето? — попита Валерия.
— Случвало се е — отвърна скромно момчето.
— Какво точно се е случвало?
— Ми това, за което питаш — обърна се назад и нагоре той и я изгледа.
— Аха — каза Валерия и млъкна, но не се сдържа и продължи да подпитва: — Кого си возил? Светла ли?
— Не — отвърна той.
— Ами коя? — не спираше девойката.
— Имаше на времето една... Елеонора... От нашия клас... — започна Огнян, — ама беше много отдавна... В края на шести клас...
— Охооо... преди цяла година, значи. Гадже ли ти беше?
— Нещо такова... — смънка той. — Обаче заминаха да живеят в Съветския Съюз... Понеже баща ѝ беше военен пилот...
— Ааааа... — прекъсна разказа му момичето. — Ти оттам ли си се навил да ставаш летец?
— Как разбра? — удиви се детински той.
— Мии... Логично ми се стори...
— Аз веднъж говорих с него — продължи да разказва Огнян. — Беше на 24 май, в края на шести клас. Нашите случайно бяха седнали на тяхната маса в ресторанта и се запознали, докато ние с класа бяхме на лодките в езерото... Той ми каза, че е сигурен, че от мене ще излезе отличен пилот...
— Сигурно... — каза тихо момичето и не попита повече.
Огнян, увлечен в разказа си, довърши:
— Веднага след края на учебната година заминаха за Съюза. И оттогава ни вест, ни кост...
Пътят беше станал вече стръмен и момчето едвам въртеше. Валерия скочи от багажника. Огнян спря и слезе от колелото. Двамата се заизкачваха мълчаливо по пътя, който скоро премина от асфалт в прашен черен път.
— Добре де — наруши мълчанието Валерия, — ами като се върне един ден тази... Елеонора?
— Като се върне, какво? — изгледа я Огнян.
— Мии... — не посмя да изкаже на глас опасенията си момичето.
— Тя не ми писа нито ред! — каза смръщено момчето. — Една картичка не ми изпрати... Нищо! Обеща да пише веднага, а не изпълни обещанието си! Вече и да се върне, все тая... — заяви категорично, продължавайки да се мръщи.
— И все пак... — не мирясваше девойката. — Ако един ден се върне и се окаже, че е имало сериозни пречки да ти пише и за нея нищо не се е променило, че чувствата ѝ са същите като преди да замине...
— Оооо — разхили се внезапно Огнян. — Чувства! Я стига!
— Ами ако си е записала неправилно адреса ти и е изпратила купища писма на грешното място, без да получи нито един отговор, и е помислила за тебе същото, което ти си мислиш за нея, и си изясните недоразумението, като се върне, и...
— Ей, страшна фантазия имате това момичетата! — гледаше я ухилено момчето. — Как подреди нещата, чак взех да се съмнявам... Работата е там, че аз лично написах адреса си в тетрадката ѝ. А да съм сбъркал е изключено, защото имам навик да проверявам числата по сто пъти — като задачите по математика. Така че грешка няма. И дори незнайно как да се е случило аз да сбъркам или пък да си е изгубила тетрадката, или не знам какво друго... пак не е причина, защото тя отлично знаеше и адреса ми, и номера на телефона. Край на темата!
--- сцена триста деветдесет и седма --- В същото време, домът на Спасови, улица „Нашедетска“
Другарят Спасов нахлу забързан в апартамента, където пред огледалото в коридора завари Нелчето облечена в памучна блуза и бял панталон, да си оправя прическата.
— Готова ли си, любима?
— Аха — без да отделя поглед от образа си отвърна жената.
— Обаче има малка промяна в плановете за тази вечер — съобщи ѝ мъжът.
Нелчето го погледна въпросително в огледалото.
— Взех от Денчо доларите. Отиваме в Корекома.
— Хийии! — извика Нелчето и се обърна. — За касетофон на Огнян...
Другарят Спасов ѝ се ухили, кимна и потупа черната кожена чантичка, която носеше.
— Антоне бе, ами ако те питат откъде имаш тези долари? Какво ще им обясниш? Не можеш да кажеш, че са от Денчо, от Либия...
— Не бой се, никой няма да ме пита — успокои я той.
— Откъде си толкова сигурен?
— Нелче — сложи ръка на рамото ѝ другарят Спасов, — с костюм и вратовръзка съм, нали?
— Е, и?
— И като си надяна партийната физиономия — мъжът изду бузи, събра вежди и се напери като пуяк, — никой няма и да помисли да ми задава въпроси.
Нелчето се разхили, мушна с пръсти двете издути бузи, за да спаднат, понадигна се и го целуна:
— Знаеш как я мразя тази физиономия, нали?
— Знам, ама някой път помага. Ти си сложи копринена блуза и къса пола и ще приличаме на пощръклял женен директор и секретарката му, които съвсем регламентирано си пазаруват в Корекома след тежък работен ден. Кой ще си позволи да ги безпокои с въпроси?..
— Ще ти дам аз една секретарка! — закани му се Нелчето. — Не си ли гладен?
— После ще ядем. Хайде, че ще затворят.
Жената се изгуби зад вратата на спалнята, а другарят Спасов застана пред огледалото и заоправя възела на вратовръзката си.
...
— Едвам я закопчах! — излезе от спалнята Нелчето, оправяйки коланчето на сива тясна пола, стигаща малко над коляното, в която беше опасала бяла копринена риза.
— И в панталона преди малко едвам се намъкнах — потънала в проблема си продължаваше жената. — Ц-ц-ц... След отпуската на село, при онова ядене там, така съм набрала инерция, че не мога да се спра. Станала съм кюфте. Оооо, гледай! — завъртя се пред огледалото. — Безобразие!!!
— Всяко лято разправяш така. Нищо ти няма, добре си си! — успокои я мъжът.
— Да, да! Миналото лято нямах такъв проблем — цупеше се жената. — От утре съм на диета.
— Нали няма да спреш да ми готвиш?
— Няма.
— Тогава може. Дай сега да тръгваме, че стана късно.
Спасови напуснаха апартамента, заключиха и слязоха по стълбите. На двора се качиха в ладата и потеглиха.
— Мъчно ми е за децата — въздъхна Нелчето. — Какво ли правят сега там, в Сияйно, самички, без нас...
— Дори не се сещат за нас, мен ако питаш. По това време са на игра — погледна часовника си другарят Спасов. — Кой знае къде дивеят...
— Какво ли е там... Дали не вали... Не се обаждат никакви... Да не правят щуротии...
— Не ги мисли! — каза мъжът и спря на червения светофар зад един москвич. — Умни са ни дечицата и отговорни!
--- сцена триста деветдесет и осма ---
— Стигнахме! — обяви радостен Огнян и остави колелото на земята. — Ето го селцето отвисоко.
Двамата с Валерия стояха в най-високата част на хълма, който по-навътре преливаше в гористия склон на планината.
— Ето я и нашата къща — вдигна ръка момичето и посочи към края на селото, в началото на гората.
— Мисля да се спуснем от другата страна на хълма и да излезем точно там — информира я Огнян.
— Много е стръмно от онази страна — каза плахо Валерия. — И има високи храсти...
— Затова ти казах да си сложиш анцуг — да не се издереш.
— Помислил си за всичко — възхити му се отново момичето. — Да поседнем и да погледаме малко преди това. Толкова е красиво...
Седнаха и кръстосаха крака, загледани във великолепния пейзаж пред себе си.
— Нося обикновени вафли, искаш ли? — сети се Валерия и бръкна в джобовете на горнището на анцуга.
— Браво! — зарадва се Огнян. — И ти си помислила за всичко.
Момичето извади две вафли увити в бяла хартия и му ги подаде:
— Забелязала съм, че винаги огладняваш след игра или след работа... Ето, изяж ги и двете, аз не искам.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Така беше и преди да дойдем на село, а тук стана още по-зле положението. Не знам какво ми става, от чистия въздух ли е, от какво... Постоянно съм гладен.
— От възрастта ти е — допусна момичето.
— Може — съгласи се той и дояде първата вафла. — Вземи половината все пак — протегна втората вафла към нея, — неудобно ми е да изплюскам всичко сам.
— Добре — разсмя се момичето и си счупи малко.
Двамата захрупаха заедно и дълго стояха без да говорят.
— Като свърши бригадата — смутено подхвана темата Валерия, — ще останеш ли още или ще искаш да се прибираш?
Огнян мълчеше, зареял поглед някъде в далечината.
Тя се обърна и се загледа в него, изучавайки лицето му в очакване на отговора.
— Изобщо не искам да свършва бригадата — каза тихо момчето, смачка хартията от вафлите и я прибра в джоба на анцуга си. — Искам всичко да си остане така, както е сега. И ако може завинаги.
— Дааа — въздъхна дълбоко момичето. — Това би било пълно щастие...
Огнян се обърна и я изгледа продължително, после изведнъж скочи, подаде ѝ ръка и каза:
— Ела да се повозим!
--- сцена триста деветдесет и девета ---
Момчето вдигна колелото и го подкара плавно.
— А! Я чакай! Вържи си косата, да не остане на някоя драка — спря и даде възможност на момичето да изпълни нареждането.
Валерия усука ластика и направи от косата си стегната топка на тила.
— Качвай се и се дръж здраво! — подкара отново Огнян, а момичето стъпи на багажника и се изправи. — Готова ли си?
— Да.
— Потегляме...
Балканчето с двете деца пое по прегорелите от горещините треви към отсрещния край на хълма, където черният път се губеше сред високи храсти и млади дървета.
Момчето караше внимателно, избирайки гладката страна на прашния път. Започнаха да слизат надолу, а наклонът да става все по-стръмен.
— Хубав е пътят! — установи Огнян. — Мек е и удобен. Аз очаквах да е ронлив...
— Оооо... — каза приглушено момичето. — Кое му е хубавото. Направо е вертикален, а аз сякаш се спускам по корем... Много е страшно тук горе...
— Сигурно — съгласи се момчето и ловко зави покрай разперени върху пътя коренища. — Дръж се здраво, ще увеличим скоростта.
— Ама не много... Чу ли!..
Докато Валерия се опитваше да го уговори, момъкът пусна велосипеда да върви по-бързо. И още по-бързо... Пътят слизаше почти директно надолу между храстите, които минаваха като бесни край возещите се.
— Много бързо караш... — извика момичето. — Намали малко...
— Не могаааа... — извика момчето кикотейки се. — Контрата се развалиии...
— Намали бе, ще ни пребиеш... — вече крещеше Валерия. — Намалииии...
Колелото летеше надолу по баира. Момичето се беше привело над момчето и го беше прегърнало плътно с две ръце през врата, като го стискаше здраво.
— Ще ме удушиш... — хилеше се хлапакът и поддържаше високата скорост.
— Стигааа! Сприии! — викаше момичето. — Ще паднееем...
— Спряла си ми въздуха... И ми викаш в ухото...
— Спри ти казвам!!!
— Не могаааа... И спирачката се развалиии...
— Огняне, спри ти казвам! — пусна се с едната ръка Валерия и го прасна в рамото с юмрук.
Момчето удари контра, извъртя колелото и спря в облак прахоляк.
Момичето скочи подивяло, развика му се и го заудря с юмруци:
— Да не си откачил бе!!! Ще ни пребиеш по тоя баир!!! Може ли да си толкова безразсъден, кажи, кажи... — не преставаше да го налага.
Огнян пусна колелото на земята и се заотбранява.
— Карам съвсем внимателно, нищо, че е бързо...
— Караш като ненормален... — не спираше девойката.
— Ооо, това вече боли! — хилейки се, момчето хвана двете ѝ ръце и ги извъртя зад гърба ѝ, за да я усмири. — Ще беснееш ли още?
— Няма да се кача повече на колелото! Ще сляза пеш — закани се момичето, опитвайки се да се освободи от захвата му.
— Не ти ли харесва спускането? — удиви се Огнян.
— Като влакче на ужасите е!!! — викаше Валерия. — Казах ти, че е страшно горе...
— Ако искаш карай ти, а аз ще се возя — предложи той.
Зачервена и ядосана, девойката спря да се дърпа и се замисли над предложението му. Той я пусна. Тя огледа пътя нагоре, после надолу, погледна момчето и каза:
— Тц! Не съм толкова ловка като тебе! Карай ти!
— Признай, че ти хареса бързото спускане!
Момичето го изгледа сърдито изпод вежди, после изкриви устни и каза:
— Хареса ми! — помълча малко и добави: — Даже много.
— Е защо се биеш тогава??? — извика удивено момчето.
— Защото си откачалка!
— Ще потегляме ли? — попита той, подминавайки обидата.
— Само да си посмял да караш като преди малко!!!
— Ако искаш, можем да бутаме колелото до долу — каза вече сърдито момчето.
Валерия го изгледа:
— Просто карай като нормалните хора!!!
— Добре!!!
Заеха местата си на велосипеда и се изгубиха по пътя надолу, откъдето скоро долетя момичешки глас: „Намалииии... Огнянееее...“ и момчешки глас: „Аааа... Спираш ми въздухааа...“, пак момичешки глас и пак момчешки...
Следва продължение
Някои важни уточнения:
1. В ролята на братовчеда Светлин е другарчето ssi заради историите с пернати, които ни е разказал.
2. Репликата "Солисти търсят в операта" в сцена 395 е на... Всъщност, кажете вие на кого и от кой филм е репликата :) Не че ще се затрудните :)))
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
