Четиридесет и седма серия "Забава" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм

Слънцето огряваше Сияйно и любопитно надничаше в двора на старите Делнишки.

Веспасиана и Силвето, подредили „къщите“ си отвън на пътеката, под прозореца на кухнята, постлали черги, сервирали „кафе“ в пластмасови кукленски сервизчета върху стара дървена софра, играеха улисани на шарена сянка под ярките следобедни лъчи.

— Ало, съседке — престори се, че говори по телефона Веспасиана и се обърна към Силвето, — заповядай на следобедно кафе у нас!

— Няма ли да излизаме по магазините? — попита „съседката“.

— Не мога сега, мъжът ми скоро ще се прибере от работата си в Птицекланицата, ще го нахраня, после ще го оставя да гледа децата и чак тогава ще можем да излезем. Сега ела да пием кафе!

— Добре! — съгласи се бързо съседката. — Ще донеса малко сладки. Току що ги изпекох. — Силвето напълни една малка картонена кутия с камъчета и пое към съседската черга. Вдигна ръчичка и я размаха във въздуха: — Чук, чук...

— Влизай, отключено е — провикна се Веспасиана.

Силвето прекрачи двадесетте сантиметра разстояние между двете черги и „влезе“ в дома на съседката си.

— Добър ден, добре дошла...

— Добър ден, добре заварила...

Двете се разцелуваха.

— Заповядай, седни. Наляла съм кафе...

— Ето сладките...

— Мммм... Много хубаво миришат! — Веспасиана натика носле в кутията с камъчетата. — Ще отида да пусна малко музика. Ако искаш си запали с кафето! — бутна пакетче солети пред Силвето и хукна към входа на къщата.

— Пусни оня дядо, женкаря... — поръча Силвето, отвори солетите, изяде няколко и остави една да стърчи от ъгълчето на устата ѝ, като цигара, придържайки я с два пръста.

Музиката се разнесе през широко отворения прозорец на кухнята на първия етаж, където стоеше грамофонът.

Веспасиана се върна, седна на ниското дървено столче, преметна крак връз крак, „отпи“ от „кафето“ и също „запали“.

В този момент по алеята откъм Птичия двор се зададе братовчедът Светлин.

— Ооо, прибираш ли се вече? — скочи Веспасиана да го посрещне. — Донесе ли пиле за вечеря?

— Донесох! Сто пъти ми звъня в службата да ми напомняш! — влезе в тона на играта момченцето и сценката набра скорост. — Ето ти пиле! — измъкна иззад гърба си огромна бяла кокошка, която държеше за краката, с главата надолу.

Куд-куд-куд-кудяаак! — изкрещя птицата.

— Ама тази кокошка е жива!!! — извика Веспасиана.

— Е жива е! — разкикоти се момчето.

— От птицекланицата не излизат живи кокошки! — смръщи се момиченцето. — Какво ще я правим сега?

— Не знам! — вдигна рамене „мъжът“. — Аз осигурих вечерята. Ти му мисли нататък! — пусна птицата на земята, седна на празно столче и си взе от пакета снопче солети, като се ухили на братовчедка си: — Добре дошла, съседке!

— Защо ядеш цигарите бе? — захили се Силвето и „изтръска“ „пепелта“ от солетата извън чергата.

— Защото не пуша! — обяви младежът.

— Разкарай кокошката оттука! — заповяда Веспасиана. — Ще окъка цялата къща!

— Не бой се! — успокои я братовчедът Светлин. — Тя е от обучените, сама ще си хване пътя... Какво има за обяд?

— Таратор, пилешки дробчета на фурна и палачинки със сладко от ягоди за десерт — радостно обяви домакинята.

— Стига бе! — опули се момчето. — Наистина ли има палачинки?

— Пластелинени! — казаха момичетата в един глас и се разкикотиха.

— Ъф! — разсърди се момчето. — Не съм гладен.

— Ааааа! Без такива! — развика се „жената“ на „мъжа“. — Трябва да ядеш! Аз дробчета не обичам и съм ги сготвила само заради тебе! Цял ден се въртя около печката в това горещото... Сили не ми останаха! После ще гледаш за няколко часа децата, защото ние със Силвето ще излизаме по магазините.

— Няма да стане! — заяви категорично момчето. — Знаеш ли колко работа имам? Мазата трябва да чистя, покрива да поправя... Пет проекта ме чакат на бюрото — започнати и недовършени... И цял ден съм бачкал... На работата местим цеховете в нови сгради и е лудница...

— Това го каза баща ти снощи... — развика се Силвето през смях.

Веспасиана сложи ръце на кръста и се приготви да се разправя, но сред зеленината се появиха Валерия и Огнян в бригадирските униформи и пресякоха порива ѝ.

— Батко, баткооо... — заскача радостно момиченцето. — Върнахте ли се от работа и вие? Елате да пиете кафе... Има и палачинки със сладко от ягоди...

— Така ли? — зарадва се Огнян. — Истински?

— Пластелинени! — изкрещяха в един глас момиченцата и се запревиваха от смях.

— Нищо! — нави се голямото момче. — И пластелинени стават.

Двамата с Валерия се тръшнаха на чергата пред дървената софра.

— Ще ви налея кафе! — разшета се Веспасиана.

— Ооооох... — изпъшка Валерия. — Скапана съм... Ако полегна тука, ще спя до утре сутринта... Вие на „къщи“ играете, а?

— Да! — каза Веспасиана. — И искаме да излезем със Силвето по магазините, пък Светльо не ще да гледа децата... — посочи подредените под цокъла на къщата кукли, лъвчета, магаренца, мечета и зайци от всякакви размери и породи.

— Едно, две, три, четири... — започна да ги брои Огнян. — Четиринадесет!.. — подсвирна и се разкикоти. — И аз да бях, и аз нямаше да искам да ги гледам...

— Ама те половината са на Силвето — уточни Веспасиана.

— И половината са много! — не спираше да се хили момчето.

Откъм улицата се чу сигнал.

— Викат ме! — скочи братовчедът Светлин.

— Къде хукна сега бе, Светльо? — облещи се Веспасиана.

— Имаме работа с момчетата! Ще ходим за мишки из бостаните! — без да се обяснява повече, „стопанинът“ на къщата заряза домочадие и гости и като светкавица изчезна в зеленината на двора.

— Мъже! — каза пренебрежително Силвето. — На тях изобщо за нещо може ли да се разчита? — кръстоса крака и си „дръпна“ от „цигарата“.

Огнян и Валерия прихнаха.

— Така говори леля Суратлийска, една приятелка на мама — обясни момичето на Огнян. — Силвия много обича да имитира приятелките ѝ... Подслушва им разговорите и ги наблюдава, като се съберат у дома, а после разиграва сценки. Много е добра!!! — потупа сестричката си по рамото.

— Вашите знаят ли за сценките? — попита Огнян.

— Знаят! И много се забавляват. Обаче мама вече не я пуска да се върти край тях, защото после разправя глупости... Я, Силве, изиграй любимата сценка на татко!

Силвето не чака да я молят, зае поза на префинена дама и заимитира поведението и гласа:

— Направо е невъзможен! — издуха въображаем дим през кокетно свити устнички. — Нищо не пипва вкъщи... За всичко вика майстори... Аз, казва, си имам моя работа. Не съм дърводелец, нито джамджия... — момиченцето въздъхна тежко. — Ми твоят, Черногорска, твоят Джулио, дето пет дена е в София, пет месеца в Италия... — направи дълга пауза. — Е, вярно, апартаментът ти апартамент, колата ти кола, вилата ти вила... Останалото ти останало... — смигна многозначително момиченцето и после смръщи вежди: — Хм... Само Димана никога не се оплаква от нейния Кайчо?.. — докара злобничка интонация детето. — Всеки друг има кусури, само нейният няма никакви... И като му каже: „Нали, Кайчо?“, мед ѝ капе от устата... — Силвето млъкна за малко, после поклати глава и заключи: — Аааах, мъже! На повечето от тях за нищичко не може да се разчита... — заблъска нервно солетата в малка чинийка от сервизчето, сякаш се опитва да загаси цигара в пепелник.

Огнян и Валерия избухнаха в смях.

— Ясно защо му е любима тази сценка на баща ви — каза Огнян.

Валерия се съгласи.

— Ти актриса ли ще ставаш? — обърна се към Силвето Огнян. — Много си добра!!!

Момиченцето се изчерви и каза скромно:

— Харесва ми да разигравам сценки. Всички се смеят...

— Много, много си добра! — не спираше да се смее Огнян.

— Хайде да ходим сега да се измием, че смърдим! — Валерия стана. — Довечера, като се приберем от забавата, ще я накараме да ни изиграе целия си репертоар, нали Силве?

— Къде ще ходите на забава? — полюбопитства Силвето.

— В ресторанта — обясни сестра ѝ. — След вечеря ще има дискотека.

— Ауууу... — спогледаха се двете малки момиченца и си смигнаха. — Буги-буги... Шала-лала...— закикотиха се и се закривиха, имитирайки танци.

Огнян и Валерия напуснаха „гостната“ на Веспасиана.

Малките момиченца отново останаха сами.

— Ако сложим децата да спят, можем спокойно да излезем по магазините, нали? — върна се на темата Силвето.

— Аха! — потвърди Веспасиана и двете се заеха да „приспиват“ четиринадесетте деца.

Двете приятелки и „кръвни сестри“ Силвето и Веспасиана, хванати под ръка, тръгнаха по стръмната неасфалтирана улица към центъра на селото. И двете обути в къси панталонки и сандали на бос крак, маршируваха в прахоляка между разбитите камъни на изронената стара улична настилка.

— Нищо не съм прочела още от списъка с книгите — оплака се Веспасиана.

— И аз — въздъхна Силвето.

— И като ме питат първия учебен ден... И като кажа, че не съм... Такъв срам ще бъде... Пред целия клас...

— Еее, голяма работа! — успокои я Силвето. — Ти да не мислиш, че другите ще са ги чели всичките...

— Все пак... Ако имаше наблизо библиотека... И ако си носех списъка...

— Че как да няма библиотека! — извика радостно Силвето. — Нали читалище има селото. Да отидем да питаме библиотекарката, дали не знае кои са книгите от списъка за трети клас.

— Трябва да знае! — подскочи Веспасиана. — И ще се запишем в библиотеката за ваканцията — И ще ги прочетем всичките...

Възторжени от идеята, двете забързаха към читалището.

В края на тяхната улица, на дълга пейка седеше голяма компания от бабички. Видяха момиченцата и млъкнаха, следейки ги внимателно. Когато наближиха, една бабичка вдигна ръка, помаха им и се обърна към Силвето:

— Я иля, иля, моМЧенце! Иляти и двамата насам!

Веспасиана погледна Силвето и прихна. Силвия се ухили и двете приближиха компанията от възрастни жени.

Бабичките ги заоглеждаха любопитно.

— Ти ни си ли на Сивастия и Вангел малкия унук?

— Аха! — потвърди Силвето и пъхна по момчешки ръце в джобовете.

— На Продан мънинкуту мумче? Светлинчу...

— Аха! — Силвето пооправи късата си косичка и отново натика ръце в джобовете, ритна по момчешки едно камъче и се изплю към пътя.

Веспасиана изгледа приятелката си изумена.

— Туй гостенчито ви ут дей? — посочи бабата към Веспасиана.

— От далече! — кимна неопределено Силвето и се премести от крак върху крак, имитирайки безгрижно момчешко поведение.

— Те майкин`ти удея утидаха надолу с бебиту и с гостити ви.

— А, удея! По-удавна беши ма! — поправи я друга бабичка.

— Аааа, да, да, знам! — поклати глава момиченцето.

— Е хубу, хубу... Ми дей другуту мумичи, на Кайчу мънинкуту... Щот гулямуту гу видяхми ей сегичка, с гостенина ви, кат са прибират, ама...

— Кой, Силвия ли къде е? — каза Силвето. — Вкъщи при баба.

— То Силвия ли са казваши? Май ни беши Силвия... — сбутаха се бабичките. — На Кайчу мънинкуту, ма... На Сивастия на имиту...

— Аха! Силвия, Силвия! — каза момиченцето и отново плю към пътя.

Веспасиана наблюдаваше театъра с отворена уста.

— Ми батку ти Виктур дей? У града ли?

— Ъхъ — потвърди Силвето.

— Той шса жени ли тъз гудина или ни знайш? Или кат съ увòлни ли?

— Ич ни гу знам! — имитира акцента на бабичките Силвето, скъса една тревичка, захапа я и задъвка небрежно.

Веспасиана побутна приятелката си и ѝ каза тихо:

— Да не затвори библиотеката?

— Ай, чао! — изплю тревичката Силвето и вдигна ръка към бабичките.

— Чао, мойту мумче! Хади, приятна ви разходка!..

Двете момиченца продължиха пътя си, оставяйки бабите да разсъждават след тях.

— Силвеее — хилеше се Веспасиана, — страшна артистка си!!! Направо минаваш за Светлин... И майка му щеше да заблудиш, ако си приличахте...

— Абе тия бабички наред ли са? — погледна назад Силвето. — Не виждат ли, че изобщо не приличам на Светльо. Ама хич!!! Пък и той е за четвърти клас, аз съм за трети...

— Да, ама приличаш на момче и те затова...

— Виж, за момче постоянно ме вземат. Веднъж на една опашка, нашите ме бяха пратили в гастронома за нещо и... — заразказва Силвето.

Двете стигнаха центъра и се спряха на средата, да си доразкажат.

— Абе аз съм момиче, казвам му на дядката — ръкомахаше Силвето, увлечена в разказа, — той пак неговата си знае! — обърна се и се изплю по момчешки.

— Силвия! — извика в този момент женски глас.

От смесения магазин зад гърба на момиченцата беше излязла Димана, следвана от Нелчето и чинка Вили с бебето Снежанка.

— Ооо, мамо! — стреснаха се и извикаха в един глас момиченцата, виждайки майките си.

— Къде сте тръгнали? — попита Димана.

— Мии? — вдигна ръце Силвето. — Отиваме в библиотеката.

— От къщата ли идвате? Баща ти какво прави?

— Май спи... Нещо обсъждаха с чичо Антон, после изчезнаха нанякъде...

— Отидоха да си починат на хладно — дообясни Веспасиана. — А татко каза, че пак ще работят нещо, ама не знам какво...

Ръкомахаха и приказваха още малко, после децата тръгнаха към читалището, жените поеха нагоре към къщата.

— Ох леле... Добре че майка ти не те видя как плюеш като каубой на пода на кръчма — каза Веспасиана.

— Цяла седмица нямаше да спре да ми се кара — кискаше се Силвето.

— Ама те нали утре си тръгват... И нашите също...

— Значи само една вечер щеше да ми се кара и утре докато тръгнат — уточни Силвето.

— Като си заминат, оставаме сами — въздъхна Веспасиана. — Мен досега не са ме оставяли сама толкова далеч... Вече ми е малко мъчно...

— Ще свикнеш! — успокои я Силвето. — И аз като малка плачех всеки път, като ме оставяха при баба и дядо, ама вече не ми е мъчно. Особено пък сега, като и сестра ми е тука, и вие с батко ти...

— И Светлин... — допълни Веспасиана.

— Той винаги е тук през ваканциите! — махна с ръка Силвето. — По цяло лято...

Другарят Спасов седеше сам под асмата пред лятната кухня и пръснал по масата папки и огромни листове с таблици и схеми, се беше задълбочил в работа.

Огнян излезе от къщата облечен в дънки, раирана светла риза с къс ръкав, обут в тъмно сини маратонки, прилежно сресан и сияещ. Огледа се наоколо, видя баща си, приближи се и седна до него.

— Охо! — зарадва му се другарят Спасов. — Ама си се изтупал!!! Майка ти одобри ли?

— Аха — кимна момчето.

— Огняне — обърна се към него бащата, — ти си знаеш де, няма да ти обяснявам за сетен път, само да ти напомня...

— Знам, татко — прекъсна го детето, — никакви конфликти и никакво заяждане с непознати! Културно поведение и тон... Знам!

— Защото от това, да си изпросиш боя с една дума, по-лесно няма — продължи другарят Спасов. — И по-полека с онова момче... Как му беше името...

— Йови — уточни детето.

— Да, Йови. Изглежда има някакво по-особено отношение към Валерия... Не искам да задълбочавате конфликта. Ясно?

— Всъщност, той спря да се занимава с нас след състезанието — обясни Огнян.

— Това е добре! Въпреки всичко, стойте по-далеч, ако ви е възможно.

— И без друго нямам желание да се сближавам с него — каза момчето и нетърпеливо погледна часовника си. — Ийиии ама... Шест без пет е вече. Валерия трябваше да е излязла преди десет минути...

— Така е, мой човек! — Другарят Спасов се разсмя гръмко, потупа сина си по рамото и се върна към работата си сред таблиците и схемите.

Момчето поседя още малко при баща си, после стана:

— Ще я чакам на пейката пред портите. Чао!

— Чао! — отвърна бащата. — Огняне! В десет часа най-късно ви искам тука! Нито минута по-късно!

— Ама утре ни е почивен ден и командирът каза, че тази вечер проверката ще бъде в единайсет — обясни Огнян.

— Тя проверката вас нали не ви касае... Какво ще правите до толкова късно?

— Ми вечерята е до седем и после...

— После четири часа танци... — възкликна другарят Спасов. — Много бе! — помълча, помисли и каза: — Добре, до единадесет. Обаче никакво размотаване насам-натам... След края на забавата — веднага вкъщи. Ясно?

— Ясно! — махна с ръка момчето и се изгуби в зеленината.

Другарят Спасов се усмихна след него и отново се задълбочи в папките.

От лятната кухня излезе Димана с порцеланова чаша в ръцете и застана до масата:

— Ще ти преча ли, ако седна при тебе? — попита.

— Няма да ми пречиш, разбира се — вдигна глава от папките другарят Спасов. — Заповядай! Барабата кърти ли още?

— Дреме — отвърна Димана и погледна малкото часовниче на ръката си. — Шест часа стана, довечера пак няма да му се спи и ще се върти до късно...

— Има ли повече кафе? — посочи чашата ѝ.

— Нелчето е долу — кимна с глава към къщата жената, — вари прясно и ще донесе след малко. Това е моето от обед.

— Аха... — каза мъжът и върна вниманието си към работата. — Къде остана... — заоглежда се по масата и заповдига листи и папки.

— Какво търсиш? — попита Димана.

— Един кариран лист, изписан с почерка на Барабата...

Димана зарушка между папките...

— Ето го. Това ли е?

— Благодаря ти, точно това е — взе листа мъжът и се зачете в него.

Димана пиеше мълчаливо кафето, зазяпана неопределено в схемите по масата.

От къщата изскочи Валерия, огледа се, видя майка си на масата пред лятната кухня и се отправи към нея.

— Мамо, тръгвам!

— Така ли смяташ да ходиш на забавата? — изуми се Димана, а другарят Спасов, стреснат от гласа ѝ, вдигна поглед и заразглежда момичето.

Облечена в бели дънки; бледорозова блузка с чуждоземен надпис, опасана в дънките; с бял колан и бели маратонки; с разпуснати коси, привързани отзад с две тънки плитчици сплетени над ушите, като същинска Гуинивър, Валерия изгледа удивено майка си:

— Че какво ми има?

— Тази блузка гладена ли е?

— Досега гладих, станах вир-вода — оправда се момичето.

— Ще трябва да се изглади отново. Не може да ходиш така, като излязла от центрофуга! — разсърди се Димана.

— Ийии бе, мамооо...

— Нищо ѝ няма, Димано! — обади се другарят Спасов.

— Не виждаш ли бе, Антоне! — изгледа го с огромни възмутени очи жената.

— Виждам! — отсече мъжът. — Прелестна е! Върви, моето момиче! Огнян е на пейката отвън.

Валерия не се поколеба, възползва се от разрешението на чичо Антон и радостно припна по пътечката.

— Чао! — помаха им и се скри в зеленината.

— Какво си мислиш, че правиш? — Димана се опита да усмърти с поглед другаря Спасов.

— Не я превръщай в себе си, Димано! — смръщил вежди, се наведе над жената.

Двамата се гледаха известно време.

— Не видя ли на какво прилича? — продължи да упорства тя.

— Прилича ми на тебе преди двайсет години, когато те видях за първи път на тротоара пред Института. Носеше бледорозова рокля и засенчваше слънцето! — със спокоен глас заяви другарят Спасов, направи кратка пауза и добави: — За неин късмет обаче, от тебе е взела само голямата хубост. Иначе характерът ѝ е досущ на Барабата! — обърна се към папките си, подпря глава с ръка и измърмори на себе си: — Чудесна работа е свършил кучето! Признавам му го!.. Аз нямаше да се справя така добре...

Димана зяпна. Остави чашата си на масата и каза тихо, с пресипнал глас:

— Какви ги приказваш бе, Антоне?

Той я изгледа, вдигна изписания кариран лист и го размаха:

— Мъжът ти е гений, Димано! Ако последните количества готова продукция за износ бъдат отклонени към вътрешния пазар, си решаваме с един замах всички проблеми! — обясни ѝ радостен. — Аз не можах да видя този изход!!! А той го е видял!!! Велик е! Просто е велик!

— Ах! — извика Димана и кимна към листа. — Ти за това ли говориш?.. Аз помислих... Ахахахаа... — изведнъж прихна и така се разсмя, че се разхълца, а от очите ѝ потекоха сълзи.

Другарят Спасов я изгледа угрижено: