"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
Безкрайно детство четиридесет и шеста серия „Състезанието“
Продължение от четиридесет и пета серия
--- сцена триста седемдесет и седма ---
Кукуригууу... Кукуригууу... ― в стаята долетя гласът на петела.
Другарят Спасов изрита чаршафа, с който беше завит, и скочи от леглото. Отвори мрежата на прозореца и надникна навън.
― Гледай го гада ― измърмори тихичко, ― застанал под прозореца и крещи!
Откъм леглото се чу хихикане. Нелчето, завита през глава с чаршаф и свита на топка, подаде нос и се закикоти.
― И теб ли събуди? ― обърна се към нея другарят Спасов.
Навън се развиделяваше.
― Не беше той. Събудихте ме ти и една муха ― обясни накратко жената.
Петелът не спираше да се дере, подгрявайки съседските петли, с които се надвикваше.
― Ще му отвинтя главата от тялото, ако го пипна! ― закани се мъжът.
― Ще бъде неучтиво към домакините ― протегна се Нелчето и се усука в чаршафа, като масур. ― Не стига че ни предоставиха най-хубавата и прохладна стая, ами накрая ще им бастисаме петела.
― Къш, къш... ― тихичко извика другарят Спасов към петела и размаха ръце.
Птицата изкудкудяка, скочи от оградката, която ѝ служеше като сцена за изява и гордо се отдалечи от неблагодарната публика. Избра друго място, където продължи с еднообразния си репертоар.
― А така! Разкара се ― доволен, другарят Спасов затвори мрежата и се приготви да си легне.
― Изгони и мухата, моля те! ― обади се Нелчето изпод чаршафа. ― Ходи ми по краката и ме гъделичка. Не мога да ги изкарам навън.
― Затова ли си усукана като вретено ― захили се мъжът. ― Къде е, не я виждам ― оглеждайки се из стаята взе от масичката един вестник и го нагъна, готов за среща с насекомото.
― Ама няма да я убиваш! ― обади се отново гласът изпод чаршафа. ― Ще окървавиш сцената. Изгони я!
― Тези малките нали знаеш, че са глупави и не излизат доброволно. Ето я, не мърдай!
― Не я размазвай! ― скочи Нелчето и седна. ― Само я изгони!
― Изгони я ти! ― другарят Спасов остави вестника на масичката и си легна на мястото да си доспи.
― Не ми се става сега ― обяви жената и отново се заусуква в чаршафа. ― Малко ми е хладно.
― Ела! ― протегна ръка мъжът.
Вретеното се присламчи.
― Как ли са спали децата?.. ― запита.
― Както спят деца след игра на чист въздух и великолепна селска храна ― обясни другарят Спасов.
― Сиана дали е ставала нощес за тоалетна?.. ― не спираше Нелчето. ― В колко трябва да будим Огнян?
― В шест и половина.
― Днес им е първият работен ден в бригадата... ― въздъхна жената. ― Сигурно ще се приберат каталясали... Дано поне не е много горещо... Ама голяма тренировка му удариха вчера... Засичаха с часовник, да видят за пет минути колко домата могат да скъсат и подредят в щайгата, после за следващите десет минути ― за да отчетат забавянето заради умората и тичането с пълните щайги, смятаха за час, чертаха таблици и решаваха задачи... Обраха всичките узрели и позачервени домати от градината на баба Сева... Че и зелените подкараха... Хихихи... И дядо им Вангел им уйдисва на акъла... Треньор по доматобер... „Няма да излагате родата я...“ ― вика. Ехехе... ― млъкна за малко и заключи: ― Аз мисля, че ще победят! Ти?
Мъжът измънка нещо неопределено.
― Спиш ли бе, Антоне?
― Мъхъ...
― Добре ― Нелчето затвори очи с намерението да спи и тя.
Кукуригууу... Кукуригууу...
― Ейиииии... Тоя пак довтаса! ― скочи другарят Спасов и повтори процедурата от началото на сцената. ― Къш, къш...
Кукуригууу... Кацнал на оградката, петелът го гледаше невъзмутимо с левия си профил и този път изобщо нямаше намерение да се разкара. Кукуригууу... Ку-кури-гууууууу...
--- сцена триста седемдесет и осма ---
― Огняне, ставай ― другарят Спасов разбута внимателно сина си.
Момчето изобщо не реагира.
― Понеделник е, ставай ― продължи тихичко мъжът, внимавайки да не събуди спящия на другото легло в стаята Светлин. ― Огняне... Огняне, ставай, днес е състезанието.
Думичката оказа силно въздействие и момчето отвори очи:
― Кое състезание? ― избоботи.
― Доматеното. И по-тихо, ще събудиш Светльо.
Огнян огледа стаята, сякаш за да включи къде се намира, зяпна спящия Светлин, после изгледа баща си и скочи:
― Валерия стана ли?
― Сигурно. Хайде, отивай да се измиеш на чешмата отвън и да се разсъниш.
След малко, с хавлия на рамо, по потник и долнище на пижама, Огнян се смъкна по външните стълби и се отправи към чешмата под огромната круша.
Там, по анцуг, разпуснала коси, се решеше с широка дървена четка Валерия. Ухили му се, като го видя:
― Добро утро!
― Здрасти! ― ухили ѝ се момчето. ― Много си подранила.
― Трябва ми доста време за тоалета, затова ставам по-рано...
Огнян въртеше в ръце „Поморин“-а и четката за зъби, съзерцавайки момичето.
― Свободно е, заповядай! ― подкани го Валерия. ― Аз съм готова и отивам да се обличам. Като се облечеш и ти, ела в кухнята. Баба ни е приготвила закуска ― взе несесера си от поставката над чешмата
― Добре... ― отвърна младежът и я проследи, докато се скри в къщата. После се наведе над каменното корито на чешмата и пусна водата.
--- сцена триста седемдесет и девета ---
― Овче сиренце, козе сиренце, кашкавал, прясно млекце ― овче и козе, салам, шунка, масло от тукашната мандра, сладко от ягодки, от черешки и от кайсийки... Какво да му сложи баба? ― баба Сева се въртеше с голямо внимание около Огнян и му предлагаше сам да избере менюто за закуска.
Момчето ѝ се усмихна и каза плахо:
― Ми... ако може от всичко... Без кóзите работи само... ― прибави тихо.
― Ех ― разсмя се бабата, ― ще им свикнеш и на тях до края на лятото. И ще ги заобичаш чак...
Бабата постави пред момчето три бурканчета с различните сладка, чинийки със сирената и кашкавала...
Валерия ядеше филия с масло и шунка.
Бабата поклати глава и каза:
― Яж, мойто момче, хапни си хубавичко... Тя нашта Валерия все се кикимори и не яде, ама като ѝ прегладнее там, на доматите, ще я питам после...
― Ето бе, бабо ― възмути се момичето. ― Нали ям.
― Ъф, ядеш! Приблизваш като котка.
Огнян си намаза три дебели филии селски хляб с масло, отгоре сложи от трите вида сладка и върху тях подреди сирене.
― Лелее... ― извика с пълна уста, ― пък аз си мислех, че закуските на „Балкантурист“ са най-великите, които изобщо съществуват.
― „Балкантурист“! ― махна пренебрежително с ръка баба Сева и наля мляко в чашите и на двамата. ― Пробутват на хората боклуците на консервните заводи.
― Ние можехме да закусим и с бригадирите ― каза Валерия. ― Те се хранят в ресторанта... кръчмата де. И понеже и ние сме в бригадата, ни се полага същото и на нас...
― Остави я ти кръчмата ― седна при децата бабата и заизбутва навътре трохите от покривката. ― Ще ви турят един гол чай и едни мазни мекици и ще ви пратят на работа, пък там цял ден да ви присвиват коремите...
― За обяд раздавали пакети суха храна, ако се ходи на по-отдалечени места. Вечер имало само скара... Пък аз много обичам ― каза Валерия и изяде последната хапка от филията си.
― Вечер по може. Ако ви се ходи с другите бригадири ― ходете. Ама да знаете, че аз ви искам тука, да съм сигурна, че сте се наяли като хората. При толкоз много за ядене вкъщи, вие да ходите по кръчмите... Срамота! ― направи възмутена физиономия бабата. ― За обяд съм ви турила в торбата сандвичи с масло, варено пиле и овче сиренце... Домати ще си наберете от полето... Ако още ви се ядат след състезанието...
Децата се захилиха.
― Къде е дядо? ― попита Валерия.
― Към обора се дяна нейде и сетне ще върви в стопанството ― обясни баба Сева. ― Каза, като тръгвате да му се обадите.
― Добре ― отвърнаха децата в един глас.
--- сцена триста и осемдесета ---
Двамата слизаха по баира към центъра на селото, облечени в сините бригадирски униформи. Момчето носеше платнена торба на рамо.
― Малеее... Изядох шест филии със сладко и сирене...
― Къде ги побра пък ти бе? ― разкикоти се момичето и го мушна с пръст в корема.
― Не знам, напоследък ям като невидял.
― Като слезем долу, ще си хапнеш и мекички в кръчмата.
― Хихи, както съм се надул... Като биволица в люцерна...
Повървяха мълчаливо.
― Ти притесняваш ли се за състезанието? ― подхвана темата Валерия.
― Ако кажа, че не ми пука, ще излъжа. Ама чак да се притеснявам, не! Нали всичко оттренирахме и си знаем урока. Както каза дядо ти, единственият чалъм при това състезание, а и при което и да е друго подобно, е да не се действа припряно, а бавно, отмерено, с кратки и точни движения. Излишното бързане води до разконцентриране и внася хаос в цялото действие.
― Брей! ― извика Валерия. ― Мотамо си запомнил онова, което каза дядо. Браво на тебе!
― Ми като слушам, помня ― скромно каза Огнян, доволен от похвалата. ― Абе, от събота искам да те питам нещо...
― Какво?
― Ти и Йови защо сте във вражда?
Момичето се замисли и след малко каза:
― Аз не съм във вражда с него. Той е във вражда с мен и дори не знам причината. Откакто се помня е така... Винаги се е отнасял лошо с мене. Аз излизах да играя с тях, а той се лепваше и започваше да се държи като див петел ― да се лигави, да обижда, да се заяжда... И нали е тартор, останалите му подражаваха дотам, че ми се отщяваше да играя с тях и се прибирах вкъщи. И това се повтаряше всяко лято. Нямам приятели тук. Нямах възможност да се сприятеля с когото и да било. Затова и не ми се оставаше за по-дълго... ― Валерия смръщи вежди. ― Уж вече е голям, а отношението му е все същото. А такова отношение те принуждава да отвръщаш по същия начин...
― От думите му разбрах, че страда, задето не го харесваш. Изглежда си пада по тебе и затова се държи така ― плахо предположи момчето.
― Оооо, да!!! Точно това е начинът да покажеш чувствата си към някого. Със сигурност ще ме накара да го захаресвам!!! ― ядно каза момичето. ― Има голяма лошотия в това момче, да знаеш... ― допълни тихо и млъкна. След малко почти извика: ― Така искам да ги победим! За отмъщение! Да му натрием носа!
Огнян неочаквано избухна в смях:
― Щом много искаш, може и да ги победим.
--- сцена триста осемдесет и първа ---
Два раздрънкани чавдара изсипаха бригадирите в края на гората. Отпред се ширеше зеленчуковата градина с дълги редове високи колове скрити от гъстите доматени насаждения, а над гората започваха склоновете на планината.
Слънцето вече напичаше и обещаваше горещ юлски ден.
Шестнадесетгодишните бригадири се защураха сънени и с кисели физиономии.
― Бригада! ― извика силно командирът с двете звездички. ― Строй се!
Децата се мъкнеха лениво, блъскаха се и се опитваха да докарат някакъв ред.
― По-живо, по-живо! ― подканяше ги командирът. ― На закуска не бяхте толкова заспали...
― Одрямахме се в автобуса, другарю командир! ― обади се слабичко момче с мустачки, помъкнало касетофон в ръка, и се огледа наоколо, очаквайки реакцията на останалите.
Някои се обадиха, за да потвърдят.
― Григоре, пак ли ще го играеш щатния шут на бригадата? ― ухили му се командирът.
― Тъй вярно, другарю командир ― отвърна на усмивката му момчето.
― Внимание, бригадири!.. Комсомолци! Другари! ― започна тържествено командирът. ― Пред нас стои нелеката и отговорна задача всички ние, в помощ на селското стопанство на Народна Република България и в частност на местното ТКЗС, да приберем доматената реколта клас „Екстра“, като се погрижим да изпълним дълга си бързо, качествено и ефективно, без брак ― тоест без смачкани домати, без инциденти и без да се оплаквате!
Бригадирите се разшумяха и замрънкаха.
― Така! ― вдигна ръка командирът и тишината се възстанови. ― Днешният ден ще бъде Рубикона в нашата програма. Тоест или ще свършим работата като хората и ще предоставим на ТКЗС-то цели и здрави доматите им, или ще се оплескаме като миналата година и ще изложим бригадата по всички линии, като предадем доматена каша и люспи.
― Ама ние миналата година не бяхме на доматите ― обади се някой за оправдание.
― Вие не! ― потърси го с поглед в множеството командирът. ― Обаче други калпазани като вас одрискаха положението. Тази година сме решени да не го допускаме!
Като потвърждение на казаното, зад гърба на командира застанаха двамата му заместници ― същински надзиратели в затвор ― разкрачени и със скръстени ръце.
― Защото, другари бригадири ― продължи речта си командирът, ― смачканите домати се лепят на мой гръб! А когато нещо ми лепне на гърба, аз гледам да го отстраня с всички средства! Ако ме разбирате правилно... Разбирате ли ме правилно? ― извика, като на рок концерт в читалищен салон.
― Даа... ― обадиха се вяло бригадирите.
― Правилно ли ме разбиратеее?
― Даааа ― отвърнаха този път по-възторжено.
― Така ви искам! ― одобри командирът. ― Сега! Имам за вас една изненада. Днешният първи ден на доматобера, ще започне със състезание между два отбора. Останалите ще сте публика.
Бригадирите тутакси живнаха и се заоглеждаха помежду си изненадани.
Командирът застана в началото на доматеното поле и съобщи:
― В първо междуредие ще играе първи отбор, тоест от първи и втори ред, ще берат домати бригадирите Валерия и Огнян. Къде сте?
Двамата се измъкнаха иззад останалите и застанаха до командира.
„Кои са тия?“ ― зашушукаха младежите при появата на двамата непознати ― „Не са от нашата гимназия.“ „Не са от нашия град.“ „И от селото не са.“ „Някой познава ли ги изобщо?“ „Аз бих се запознал с мадамата...“ „Хихихи... и аз!“
― Те са нови в бригадата ― потупа ги по раменете командирът и продължи: ― Така! Второ междуредие остава празно, в трето междуредие ще се състезават или по-точно ще берат домати от трети и четвърти ред Стела и Йови.
„Уаааа...“ „Бравоооо...“ „Айде наште...“― бурни овации посрещнаха втората двойка.
Йови, ухилен до уши, побутна Стела пред себе си и вдигна ръце, като победител, за да приеме обожанието на публиката, която явно добре го познаваше.
― На техен терен сме, пред тяхна публика... ― наведе се Огнян и прошепна на ухото на Валерия. ― Ще бъде по-трудно, отколкото си мислехме.
Тя му се усмихна и вдигна рамене.
Интересът на бригадирите беше сериозно предизвикан и вече нямаше помен от сънливост и леност.
--- сцена триста осемдесет и втора ---
― Да разясним правилата ― командирът застана между двата отбора: ― берете и подреждате в щайгите. Отнасяте пълните щайги в началото на междуредието, където ще стои съдия, оставяте ги и си взимате празни. Като приключи състезанието, теглим набраното и обявяваме резултата. Признават се само щайгите с домати изнесени в рамките на отреденото време, значи чуете ли свирката за край на мача, оставяте всичко там, където е и теглим само отнесеното при съдиите. Времетраене на двубоя ― един час. Смачканите домати се отстраняват от щайгите. Има ли въпроси?
― Няма! ― отвърнаха четиримата състезатели.
― Моля помощниците да предоставят празни щайги. Моля публиката да освободи старта ― разбута младежите командирът.
Настана кратка суетня, докато бъде подредено всичко за правилното протичане на състезанието.
Двата отбора застанаха по местата си и се приготвиха за начало на надпреварата.
― Може ли да пуснем музиката, другарю командир? ― извика Григор Щатния шут и вдигна касетофона над главата си.
Огнян взе две празни щайги, постави ги една върху друга и с Валерия внимателно, без да бързат, започнаха да късат зачервените едри домати и да ги подреждат в горната щайга.
Йови и Стела имаха друга тактика ― обърнали си гръб един на друг, късаха и подреждаха всеки в своя щайга. Двамата работеха изключително бързо и сръчно и скоро напреднаха по реда.
Публиката развълнувано подвикваше и окуражаваше познатата им двойка.
― Хайде, Стелче... По-бързо, по-бързо...
― Давай, Йови! Малко остана... ― извика Шута. ― Има няма един час...
Останалите се разхилиха, кривейки се в такт с музиката.
― Аааа... ― изписка момиче. ― Първи отбор, много сте бавни бе...
― Личи им, че не са в занаята ― допълни момчешки глас и даде отново повод за кикотене и крясъци.
Докато публиката коментираше и подвикваше, Огнян и Валерия напълниха първата щайга. Огнян я вдигна и пъргаво я отнесе при съдията в началото на междуредието.
― Брей, гледай ти! Айде бе, Йовииии... Къде ти е щайгата?.. ― развикаха се от публиката. ― Новобранците вече напълниха първата...
В това време Валерия продължаваше да бере и да подрежда във втората щайга. Огнян се върна бързо с нова празна, сложи я под другата и се включи в брането.
След малко от редовете излезе Йови с пълна щайга и публиката изръкопляска. Той я остави при своя съдия, прие със самочувствие овациите на публиката, поклони ѝ се и си взе празна щайга.
Не след дълго от мястото, където се изгуби момчето, се показа Стела, превита от тежестта на своята щайга.
― Ей, Стелче ― изкрещяха от публиката, ― кажи на Йови да ти носи щайгите ма...
Стела им се усмихна, избърса чело с ръка и се мушна в зеленината на редовете.
От първото междуредие се измъкна Огнян с нова пълна щайга, замени я за празна и бързо хукна обратно.
― Тия имат по-добра тактика. Този не оставя момичето да мъкне... ― коментираха бригадирите.
― Абе те какви са си бе, никой ли не знае? Откъде са, що са?.. ― полюбопитства едно момиче.
― Аз я знам нея ― обади се високо кльощаво девойче. ― Софиянка е. Баба ѝ и дядо ѝ живеят в нашето село.
― Брейииии... ― зарадва се момчешки глас някъде отзад. ― Той братовчед ли ѝ е, какъв?
― Не го знам какъв ѝ е. Обаче живее у тях. На гости са с техните...
― Така като ги гледам, баш няма да са братовчеди ― извика Григор Шута и не пропусна да се огледа за реакцията на останалите, която не закъсня.
― Аха... ― извика някой. ― Както си гукат, надали са роднини...
Веселите възгласи и смехът се разнесоха надалече над редовете на зеленчуковата градина.
Слънцето напичаше вече сериозно.
Състезателите търчаха с пълните щайги и обратно с празните, като все повече напредваха по редовете. Движеха се почти на една линия, като Йови и Стела вървяха малко по-напред.
Огнян грабна поредната пълна щайга и хукна към началото на междуредието.
Валерия се изправи, изтри чело с ръкав и заразкопчава синята куртка. Съблече я и останала по бяла блузка без ръкави, метна куртката върху един висок бетонен кол.
― Фюит-фюуууууу... ― изсвири пронизително някой от тълпата. ― Давай, маце!!!
Гръмнаха бурни аплодисменти. Полудяла, публиката се дереше и ръкопляскаше. През бурен кикот се чуваха одобрителни възгласи.
Валерия свали от ръката си ластика, който носеше като гривна, наведе глава, косите ѝ паднаха, а тя сръчно ги омота и се изправи, като заприбира непослушните кичурчета.
― Омъжи се за мене, скъпааа!!! ― изкрещя прегракнал момчешки глас и множеството пощуря.
Момичето хвърли разсеян поглед по посока на кандидат-жениха и отново се зае с доматите.
Огнян се върна с празната щайга и ѝ се ухили:
― Вече имаш привърженици.
― Аха ― кимна Валерия и избърса устни с ръка. ― Много ожаднях, Огняне.
Момчето я изгледа тревожно:
― Изяж един домат, а като занеса следващата щайга, ще ти донеса вода.
Валерия го послуша, изтри един недоузрял домат в панталона си, изяде го набързо и продължи работа.
С умерени точни движения, без излишно разкатаване, двамата пълнеха щайгата. Когато беше готова, момчето я отнесе при съдията.
― Къде е водата? ― попита задъхано.
― Ей там има туби ― посочи му съдията.
Тубите стояха подредени на сянка под първите дървета на гората. Огнян хукна с все сила нататък. Избра най-малката ― пет литрова ― и затича обратно.
Бяха напреднали доста по реда и разстоянието беше значително.
Момчето пристигна, отвъртя капачката и подаде водата на момичето.
― Много си бърз! Благодаря ти! ― Валерия пи.
Огнян също пи и затвори тубата.
― Може ли да ни дадете водата и на нас? ― откъм третото междуредие се чу умолителният глас на Стела.
― Кажи на Йови да се обърне насам, ще му я хвърля ― отвърна Огнян.
Отсреща Йови се приготви:
― Давай!
Огнян отхвърли тубата, като баскетболна топка над високите доматени растения, а Йови я улови ловко.
― Благодаря! ― извика Стела.
Огнян ѝ махна с ръка и се залови отново за работа.
--- сцена триста осемдесет и трета ---
― Не се ли измори? ― попита Валерия без да спира да къса домати и да подрежда в щайгата.
― Не ― отвърна Огнян и намести празната щайга под полупълната. ― Както съм загрял, мога да омета още два реда ― ухилен се залови да бере.
― Колко време остава?
― Петнайсетина минути ― погледна часовника си момчето. ― Ти измори ли се много?
― Не много ― отвърна момичето и изтри в рамо струйка пот от лицето си. ― Пие ми се вода.
Огнян стана и се огледа към противниковия лагер.
― Ееейии... ― извика. ― Бихте ли ни върнали водата?
Над зеленината на доматите се подаде Йови и се ухили злокобно:
― Ела си я вземи, гражданче! ― каза и се скри отново зад растенията.
Валерия и Огнян се спогледаха в недоумение.
Публиката се разшумя недоволно:
― Дай им тубата, Йови! ― провикна се някой.
Никаква реакция откъм третото междуредие.
― Няма да мога да се промуша напряко ― каза Огнян и хукна към началото на реда.
― Не отивай, Огняне ― извика му Валерия, ― нищо няма да ми стане за петнадесет минути ― довърши изречението тихо.
― Давай, давай, давай... ― крещеше публиката и не спираше да свири и ръкопляска.
В началото на реда момчето се поколеба преценявайки кое е по-краткото разстояние ― до тубата, която Йови беше пленил или до началото на гората при останалата вода. Избра първия вариант, сви вдясно и навлезе в третото междуредие ― вражеската територия. С невиждана скорост пробяга разстоянието навътре между редовете, стигна до тубата, грабна я и се върна при Валерия.
― Ето! ― подаде ѝ я задъхан.
― Не трябваше да губиш време заради мен ― каза виновно момичето.
― И аз съм жаден ― ухили ѝ се момчето.
Пиха, наплискаха лицата си и продължиха работа.
...
― Тридесет секунди до края! ― извика командирът. ― Каквото сте набрали, носете към съдиите.
Йови изсипа доматите от щайгата на Стела в своята щайга.
В същото време в първото междуредие Огнян грабна почти догоре напълнената тяхна щайга.
Двете момчета едновременно хукнаха към началото на редовете.
Подкрепяни от скандиранията, двамата стигнаха съдиите и поставиха щайгите при другите.
Фюууууууу! ― изпищя свирката на командира и обяви края на мача.
― Браво! Изнесохте навреме всичко набрано! ― похвали ги той. ― Следва да го претеглим и да обявим резултата.
Публиката скандираше имената на момчетата.
Двете състезателки се добраха до началото на редовете.
― Извинявай за водата! ― каза тихичко Стела на Валерия.
― Ти не си виновна ― успокои я Валерия.
Стела кимна.
Двете застанаха при съотборниците си и всички зачакаха да свърши процедурата по подреждането на щайгите върху кантара, който стоеше на няколко метра от първия ред на зеленчуковата градина.
...
― Иии... с четири килограма и половина повече от съперниците си... победителите в надпреварата сааа... Йови и Стела! ― обяви тържествено резултата командирът.
Публиката заръкопляска възторжено!
― Само с толкова ли? ― начумерен като градоносен облак възкликна Йови.
― Ми толкова показа кантарът! ― вдигна рамене командирът и му се ухили. ― За малко да ви победят.
Огнян и Валерия плеснаха ръце радостни.
― Отивайте на сянка да си починете и се напийте хубаво с вода. Хайде! ― заповяда командирът на състезателите. ― Останалите! ― изсвири пронизително. ― Всеки да си избере ред, щайгичка и по-живо! Видяхте как става... Сега е ваш ред.
Бригадирите се засуетиха около празните щайги и полека лека се пръснаха по редовете.
--- сцена триста осемдесет и четвърта ---
Огнян и Валерия се запътиха към началото на гората, пиха вода и се скриха навътре в прохладната зеленина. Повървяха малко и спряха да си починат.
― Можело е и да ги победим, значи! Четири килограма и половина не са нищо ― каза замислено Огнян.
― Дааа... ― въздъхна Валерия. ― Ако не те бях забавила с водата...
― Ами! ― махна с ръка момчето. ― Никое състезание не е чак толкова важно, че да се жертваме твърде много. А и аз също бях много жаден...
― Обаче видя ли физиономията на Йови, като чу разликата в набраното ― захили се Валерия.
― Ооо, да! Това си струваше цялото усилие!!! Аз се чувствам напълно възнаграден!
― Хихихи! И аз! ― Валерия се надигна. ― Ела да слезем долу при рекичката.
Двамата се смъкнаха в плиткото дере и при реката си избраха един камък. Седнаха, събуха си гуменките, навиха крачолите на панталоните и потопиха крака във водата.
― Ооооох, че кеф в хладната вода! ― възкликна момчето.
― Така ще настинем, че няма да ни оправят десет дена ― каза Валерия и запръска вода надалеч. ― Я пробвай докъде можеш да хвърлиш вода с крак.
Огнян ритна повърхността на водата.
― Ийиии... Много надалеч! ― каза Валерия и повтори неговото движение. ― Ъф, слаба работа.
― Гладен съм! ― обяви момчето.
― Браво! Преди два часа изяде шест филии.
― И добре, че ги изядох, достатъчно енергия ми осигуриха...
― Нали имаме сандвичи в торбата ― напомни му момичето. ― Тя къде остана?
― Окачих я на един циментов стълб в началото на реда.
― Ще ги ядем препечени, значи ― разхили се Валерия.
Зад гърба им се чуха стъпки и двамата се обърнаха рязко.
По пътеката се показаха Йови и Стела с кафяви кесии в ръце. Йови подаде две кесии на Огнян и каза:
― Обяда ви!
― Не е ли рано още за обяда? ― Валерия погледна часовника на ръката на Огнян.
― Командирът каза, че четиримата сме свободни за днес от работа.
― Така ли? ― възкликна момичето. ― И защо?
― Защото за един час сме преизпълнили дневната си норма! ― обяви Йови. ― Сега умуват, дали да не повишат досегашната, като видяха, колко работа свършихме за кратко... И юркат останалите да бачкат по-бързо... Чувате ли как плющят камшиците по гърбовете им?
Стела се разхили на шегата на приятеля си.
Огнян и Валерия не се засмяха.
― Така че можете да се прибирате към селото. Пеш. Не е много далеч, на около шест-седем километра е по пътя. През гората покрай реката е с километър по-малко. Ние сме с мотора...
Огнян и Валерия мълчаха.
― Командирът каза да му се обадите, ако ще си тръгвате към селото, за да ви знае къде сте. Разбрахте ли?
― Защо не ми върна водата, когато ти я поисках? ― Огнян се изправи и застана срещу Йови в очакване на отговора.
Йови се позамисли и отвърна:
― Защото, гражданче, когато си на война, не можеш да си позволиш милосърдие към врага. Целта ти е да го смажеш, а не да му помагаш да оцелее! ― изгледа Огнян и продължи: ― Разбра ли, хлапе? Много има да учиш... Зелен домат си още. Видях те в списъка с бригадирите и знам всичко за тебе. Вчера си свалил пионерската връзка, а днес вече с големите се мериш.
― И какво ― ухили му се Огнян, ― не се ли премерих? С големите... ― натърти силно на думичката.
― Не бързай да се радваш! Гражданче...
Йови им обърна гръб и подбра приятелката си по пътеката.
Огнян седна отново на камъка при Валерия.
― Поне ни донесе манджата ― заразглежда съдържанието на едната кесия.
― Аз не бих яла от това ― смръщи носле Валерия. ― Сто на сто е плюл вътре.
― Ахахааа... ― закикоти се момчето и извади две филии. ― Ще го преживея някак си. ― Искаш ли сандвич с шпеков салам и кашкавал?
― Не съм гладна ― отказа момичето.
― Както искаш ― Огнян захапа лакомо двойния сандвич и каза с пълна уста: ― Ммм, много вкусно. Кашкавалът е почти течен. Отхапи си!
Валерия си отхапа от сандвича и задъвка, не спирайки да пръска вода с крак.
― Вкусен е. Дай още! Нямах представа, че съм огладняла.
Отвориха и другата кесия и си подредиха още един сандвич.
― Знаеш ли какво чувство имам? ― каза Валерия с пълна уста.
― Какво?
― Че откакто се помня правя само това: бера домати с тебе.
― Странно! ― каза Огнян. ― И аз имам същото чувство! ― натика последната хапка сандвич в устата си и облиза доволно пръсти.
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
