Всъщност бях общо взето послушно дете, не съм правила големи пакости. Уважавах възрастните хора и си имах респект. Най - големият ми недостатък беше блеенето. Бях голяма блейка! Вечно някъде се замотавах и се налагаха издирвателни акции.  Случките, които ще ви разкажа се случиха в един и същи период.

Била съм някъде втори клас, Първата случка с асансьор ми държи влага и до днес. 😄 По него време живеехме в пететажен блок без асансьор. Нашето жилище беше на петия етаж, а на другарчето от случката на първия. Един ден като се чудихме какво да правим, решихме да отидем до съседния блок, който беше на девет етажа и имаше асансьор. Решихме да се повозим, че нали ние нямаме такова чудо. И ето ни в асансьора! Натискахме копчетата и се возихме нагоре - надолу. В един момент обаче едно копче привлече вниманието ни...

Едно червено копче събуди любопитството ни. Какво ли ще стане ако го натиснем...? И аз като по-умна го натиснах решително.  Изведнъж асансьорът спря между етажите. Ами сега...? Бяхме изплашени, другарчето ми Дидето (Димитричка) взе да се върти и да подсмърча. Аз в началото се правех на смела, но и на мен ми се дръпна... Така в един момент страхът взе превес и започнахме с юмруци да удряме по вратата на асансьора и да викаме"Помооощ". Не след дълго се чуха гласове, явно хората по етажите ни чуха и започна спасителна акция. Успяха да извадят треперещите ни тела, но не си спомням да е имало конско. Явно сме премълчали вината си и те са решили, че е имало технически проблем. 😄 Та тази случка завърши благополучно, но повече не пожелахме да се возим в асансьор.  А аз вече не смея да се докосна до червеното копче.

Следващата случка със заслужения бой е породена от моето блеене. Един летен ден мама ме прати до кварталния магазин за хляб, че беше свършил у дома, а татко щеше да си идва от работа през обедната почивка да обядва. И с мрежичката скок-подскок тръгнах за хляб... 

Спомням си, че купих хляб и мятайки мрежичката излязох от магазина. Тогава зърнах едно другарче Пресито (Пресианна) ,което живееше близо до нашия блок. И блейката замина с Пресито у тях и загуби представа за времето... Спомням си, че играхме, гледахме снимки и по едно време се сещам, че трябва да се прибирам. Мятайки отново хляба закрачвам гордо към вкъщи. Заставам пред нашата врата и уверено звъня. В този момент излиза мама и... ела,че ми трябваш!  Хвана ме за ръката и ме метна на дивана в кухнята. И се почна... шляпа-шлюпа! Тъкмо си мисля, че е приключила, а тя почва пак...  Тати милия се прибрал, а блейката я няма, няма и хляб. Мама ходила да иска хляб от съседите. Бива ли да се блее така и близките ти да останат гладни. Наистина заслужено ядох бой, а после дълго се шегувахме с мама... 😉 😊

А при последната случка боят ми си беше напълно незаслужен... 

Действието се развива у дома пак с другарчето от асансьора. 😄 Спомням си, че си играхме вкъщи (навярно времето е било лошо) през деня. После Дидето си замина. Прибра се мама от работа и започна да търси нещо из дрехите в гардероба. Била сложила някакви златни неща в джоба на една от дрехите, закачени на закачалките. Почна се разпит кой е идвал у дома, а аз казвам, че сме си играли с Дидето и не сме пипали в гардероба. Мама не може да повярва, къде са тогава златните неща? И естествено почна шляпа-шлюпа... 😄 После се оказа, че тя ги преместила на друго място. Честно ли е това ми кажете...? Без вина да си виновен... Сега влизам плахо в асансьор и много внимавам да не натисна червеното копче, вече не блея и много преживявам, когато ме обвинят несправедливо!  😊