Помня, че тичах в банята на тъмно, за да видя как светят. Имах такава с еделвайса, и няколко други също. Истинско чудо бяха тогава тези мартеници.

Разбира се, и аз като дете ги обичах такива светкащи в тъмното неща. Кой да не ги харесва?! Те и днес са чудни и продължават да ме удивляват. Знам за фосфорецирането повече, отколкото ми е нужно, но все пак ми е зеленикаво-удоволстващо всеки път, кагато видя. За мен, нали съм момченце, любим ми беше един компас. И се въртеше и присветляваше в мрака мъничката му стрелка под одеалото ми стотици пъти... Да ти е нежно-святкащо и за напред, Свилена! Хубава статийка, за припомняне на мъничките, но тъй важни удоволствия на живота ни :)

Малко встрани от темата, но пак общо с нея. Спомням си една вечер се прибрахме цялото семейство от луна парк. От стрелбището нашите ни купиха на мен и на сестра ми по една дъвка Типи-Тип. Една червена за сестра ми и една жълта за мен. Не ги разпечатахме веднага. Държахме си ги за друг път. Вечерта в хола вкъщи бяха поставени на секцията една до друга, аз стоях на фотьойла, гледах ги, и се чувствах щастлив. Било е някъде около 1980 г.

Тогава българската дъвка Идеал не беше цветна, беше в една сива опаковка, нямаше картинки и беше безцветна. Така че те бяха сякаш от друг свят, едни такива пъстри, лъскави.

Колко малко ни е трябвало, за да бъдем щастливи. Можехме да се радваме на малките неща. А сега - колкото и много да притежаваме, все сме недоволни.

Да, Йоги! Светещите мартенички и чужбинските дъвки наистина бяха чудо, както и нашето детство! Докато четях коментарите ти,  пред мен изплуваха светещи детски очи. Бяхме щастливи деца❣️ 

Благодаря, Влади! Не се сещам за тази мартеничка компас, но явно е била впечатляваща. 🙂 🤩 

А също и като ни сложеха по един портокал в торбичките за нова година. Винаги когато ям портокал, ароматът му ме връща в новите години на детството. Такава асоциация ми създава.

Нямаше голямо изобилие, не ни затрупваха с всевъзможни луксове и лакомства и можехме да се зарадваме на всяко малко нещо. Също и шоколад получавахме само за Нова година и само за рождения ден. Не бяхме преситени и от сегашна гледна точка беше много добре за нас, защото както казах, можехме да оценим всяко малко нещо, което имахме. Стъкленото топче също.

И бананите имаха магически вкус, защото ги имаше много рядко и всяка хапка беше невероятно вкусна. Един път бяха раздали на баща ми в службата по 1 кг. на човек. Вечерта той го донесе, майка ми отряза по половинка на мен със сестра ми, а другите ги скри, да има за Нова година. Не мога да забравя насладата от тази половинка банан 🍌. Два пъти видях опашка на плод-зеленчука и се наредих, бяха пуснали банани. Даваха само по 1 кг. Единият път бяха зрели, втория път зелени на половин цена. Сложих ги на парното и ги наглеждах всеки ден дали са узрели. Но май така и не узряха. Беше 1986 г. Странно е, че съм имал в себе си минимум 1,50 лв, защото струваха толкова. Обикновено имах само дребни стотинки.

Благодаря, Свилена. 😘 

Прекрасен спомен, бях ги забравил тия фосфоресциращи мартенички. 😑 

Ама аз разказвах буквално за компас 😮. На стрелката му, сочеща „север“ се нанасят тия разни-безобразни фосфорации, та да се виждат в тъмнината от важни възрастни, бродещи нейде. И бяха и са страхотно забавни. Тъй като, като „разклатим“ компаса, той почва да се „върти“, туй присветкване даже наподобява донякъде до светулки 🙂 

И аз благодаря, че разгледа светещите мартенички! 🙂 

Ясно, Влади! Не съм те разбрала... 🙂 

Аз имах такава с Пипи. За съжаление не съм си я запазила.

Мартеничкииии! Много ги обичах! Онези дебели писма вътре с картичка и няколко мартенички, толкова мил спомен!

Благодаря!